— Алис — рече той и бавно се приближи.
Цялото й тяло потрепери, когато чу сладкия му глас. Няма ли да е по-добре веднага да разкрия мислите, минаващи през главата й? Ох, само ако можеше отново да бъде негова! Каква лудост я бе накарала да се откаже от него! Старата любов изпълни сърцето й. Всъщност тя никога не го бе напускала. Онова, което се бе върнало, бе вярата й в неговата любов — вяра, която й казваше, че тази любов можеше да я направи щастлива. Но каква бе ползата от тази вяра сега? Дори той да го искаше, тя не можеше отново да промени решението си.
— Алис — каза той.
Тя бавно вдигна очи и той също толкова бавно я помоли за ръката й.
— Можеш да ми я дадеш като на стар приятел.
Тя пъхна ръката си в неговата, но веднага я дръпна, защото не си вярваше да я остави там.
— Алис — продължи той, — не очаквам да ми кажеш много, но имам два въпроса към теб и се надявам, че ще ми отговориш. Насрочихте ли дата за сватбата?
— Не — отвърна тя.
— Кога смятате да се ожените? След месец?
— О, не, няма да е тази година — отвърна бързо Алис.
Той веднага позна по гласа й, че тя вече се страхуваше от този нов годеж. Дори да бе изпитвал някакъв гняв към нея, той мигновено се изпари. Собственото й неблагоразумие бе станало причина за тази катастрофа в живота й, както и собственото й невежество — самата тя бе признала това. Но той все още вярваше, че бе достойна за любовта му.
— И сега още един въпрос, Алис, но ако не ми отговориш, няма да го задавам отново. Можеш ли да ми кажеш защо прие предложението на братовчед си?
— Защото… — отвърна бързо тя и го изгледа така, сякаш за миг бе възвърнала старата си увереност. — Но ти никога няма да ме разбереш — продължи след малко, — и не виждам причина да се надявам, че мнението ти за мен може да се подобри.
Грей веднага разбра, че Алис не обичаше мъжа, чието предложение за брак бе приела. Той дори не подозираше колко силна, искрена и непроменена беше нейната любов към него. Всъщност в момента изобщо не мислеше за себе си. Искаше да разбере дали тя щеше да страда, ако някак си успееше да развали годежа й. Когато я бе попитал дали смяташе да се омъжи веднага, тя бе потреперила от ужас. Когато я бе попитал защо е приела предложението на братовчед си, тя се бе поколебала и бе намекнала за извинение, което той нямаше да разбере. Ако наистина обичаше Джордж Вавасор, той щеше да разбере.
— Алис — каза той, продължавайки да говори много бавно, — не се е случило нищо, което безвъзвратно да ни раздели. Аз съм упорит мъж и още не съм се отказал от всякаква надежда. Една година е много време. Както самата ти каза, аз не те разбирам напълно. Но все още чувствам, че имам правото да ти кажа, че те обичам повече от всякога и ако нещата се променят за теб, не мога да ти опиша с каква радост и охота ще те приема обратно в обятията си. Спечели сърцето ми от мига, в който те зърнах и то продължава да бъде твое.
Той отново докосна ръката й и си тръгна преди тя да може да му отговори.
Тридесет и седма глава
Съветът на господин Томбе
В продължение на цял час Алис седя, без да помръдва, а думите, които Джон Грей бе изрекъл, преди да си тръгне, отекваха отново и отново в главата й: „Спечели сърцето ми от мига, в който те зърнах и то продължава да бъде твое.“ Нещо в тези думи я бе успокоило и дори утешило. Във всеки случай той не я презираше. Нямаше да й каже това, ако все още не я уважаваше. Всъщност нима не бе заявил, че ще я приеме обратно, ако реши да се върне? „Не мога да ти опиша с каква радост и охота ще те приема обратно в обятията си!“ Уви! Това нямаше как да се случи. Но думите му бяха мехлем за ушите й и тя се разчувства, докато си ги припомняше. Може би се разчувства прекалено много. Знаеше, че бе загубила своя Рай и нищо не можеше да промени това, но поне бе научила, че господарят на градината я искаше обратно. Алис седеше и мислеше за бъдещето си, сякаш то принадлежеше на някой друг — сякаш беше история, прочетена в книга. Да, беше корабокруширала и потъваше, но поне не бе изхвърлена от кораба от мъжа, когото обичаше.
Но нямаше ли да е по-добре, ако я бе поругал и низвергнал? Ако го бе направил, поне щеше да си спести мъката и разочарованието. Ако се бе научил да я презира, нямаше да я оплаква. Тя нямаше право да се чувства утешена от факта, че той също ще страда. Но когато тази мисъл мина през главата й, Алис веднага я прогони. Каза си, че Джон Грей е рационален, а не емоционален мъж. Уви, това бе грешката, която винаги правеше, когато се опитваше да обобщи неговия характер! Реши, че просто упорстваше и се опитваше да постигне онова, което си бе наумил. Самият той го бе казал и Алис вярваше безрезервно в думите му. И дори ако нещото, което преследваше, се окажеше непостижимо, той не би позволил на мъката да обладае сърцето му. Беше прекалено разумен и уравновесен, за да допусне нещо такова да помрачи щастието му.