Но нима това нещо трябваше да се случи? Нямаше ли начин тази загуба да му бъде спестена? Не беше ли възможно желанието му да бъде удовлетворено (а това наистина щеше да го удовлетвори) и в същото време тя да бъде спасена? Алис отново и отново си задаваше този въпрос, но така, сякаш се опитваше да спаси друга жена, а не себе си.
Но тя знаеше, че съдбата й бе предопределена. Не бе разсъждавала трезво, когато бе решила да приеме предложението на братовчед си, но това не променяше факта, че решението бе взето. Не бе разсъждавала трезво, когато бе заминала за Швейцария с двама души, които целяха да разбият мечтите й. Не бе разсъждавала трезво, когато си бе казала по време на онази разходка с Кейт в Уестморланд, че трябва да се омъжи за братовчед си, защото не може да се омъжи за Джон Грей. Братовчедите й бяха успели да изпепелят всичките й надежди. Но какво бе нейното оправдание? Нима не им бе позволила да го направят? Уви, нямаше майка! В нещастието си, тя призна всичките си слабости. Беше се гордяла с независимостта си, но до какво бе довела тази гордост? Беше охулила разсъдливостта на лейди Маклауд, но нима тези хули не я бяха обрекли на нещастие?
Нима трябваше да се отдаде, телом и духом, на мъж, когото не обичаше? Това бе въпросът, който си задаваше в своята агония. Нима бе длъжна да търпи милувките му, да лежи в обятията му и да откликва нежно на целувките му?
— Не! — отсече тя, крачейки из стаята. — Не. Не съм се съгласявала на това. Не съм го имала предвид.
Но какво бе имала предвид? Какво си бе представяла? За какъв брак си бе мислила, докато бе писала своя отговор? Как бих могъл да анализирам разсъжденията й и да направя мислите и чувствата й разбираеми за хората, които се интересуват от тях? Тя бе готова да жертва всичко за братовчед си, както би жертвала всичко за приятел. Бе готова да води неговите битки със своите пари, думи и съчувствие. Бе готова да му прави компания, когато има нужда, и да го утешава. Неговият позор щеше да бъде и неин, неговата слава щеше да бъде и нейна и неговите цели щяха да бъдат и нейни. Не беше ли това бракът, който се бе съгласила да сключи? Но той бе дошъл при нея и бе поискал целувка, а тя бе потръпнала от ужас при мисълта да го целуне. След това при нея бе дошъл другият и бе докоснал ръката й. Тялото й бе омекнало от това докосване и тя почти бе припаднала в краката му.
Беше направила голяма грешка. Знаеше това. Знаеше, че бе извършила грях. И това бе грях, който една порядъчна жена не можеше да си позволи. Бе обещала да сключи брак с мъж, когото не обичаше като съпруга, а сляпата й амбиция я бе накарала да се откаже от мъж, за когото сърцето й копнееше.
Вече не излъчваше онзи безценен аромат на изтънченост, който бе най-голямото достойнство на женствеността. Беше извършила грях срещу пола си. В агонията и отчаянието си, паднала на колене на пода и закрила лицето си с ръце, тя си каза, че не заслужаваше прошка. Вече бе осъзнала това и никога нямаше да си прости.
А вие можете ли да й простите, скъпи читатели? Или задавам този въпрос твърде рано? Самият аз вече й простих. От много години знам нейната история и постепенно се убедих, че дори подобна тежка обида срещу женствеността може да бъде простена, ако виновникът се разкае искрено и дълбоко. И ако не й простите, преди да затворите тази книга, това би означавало, че не съм разказал историята добре.
Да се съгласим, че бе съгрешила и този грях бе тежък и почти непростим. Но тя знаеше колко важна бе любовта. Просто не знаеше кого от двамата наистина обичаше! Не знаеше чии милувки щяха да й бъдат по-сладки и в чии обятия предпочиташе да се озове! Фю! Беше позволила сърцето и чувствата й да бъдат замърсени и затова бе попаднала в тази ужасна ситуация. Но хайде, да видим дали няма да бъде пречистена от огъня на мъката, която я раздираше отвътре.