— Не. Просто каза, че ако има нужда, ще се възползва от предложението ми.
— Сигурен съм, че има нужда от пари. Дори ми се струва, че в момента не разполага със собствени средства.
— Съмнявам се, но не мога да бъда сигурна. Мога само да кажа, че още не ме е молил за пари, но ще изпълня молбата му, ако някога го направи.
— Колко смяташ да му дадеш, Алис?
— Не знам с колко разполагам. Получавам около четиристотин на година, но нямам представа колко всъщност струва имуществото ми и каква част от него може да бъде осребрена. Смятам да си запазя сто на година и да му дам останалото.
— Какво, осем хиляди лири! — възкликна бащата, който, въпреки желанието си да я предразположи, не можеше да не изрази възмущението си.
— Съмнявам се, че ще има нужда от толкова много, но ако ги поиска, ще му ги дам.
— Небеса! — каза Джон Вавасор. — Това означава, че ще трябва да продадем къщата.
Той не се стърпя, защото мисълта за тази загуба бе твърде мъчителна за него.
— Но още не ме е молил за нищо, татко.
— Още не е и може би няма да го направи, но ако те помоли, искам да знам какво ще му отговориш. Не мога да ти забраня да му дадеш парите си, защото те са твои и можеш да се разпореждаш с тях както намериш за добре. Но ще направиш ли едно нещо за мен?
— Какво нещо, татко?
— Когато ги поиска, ще ми позволиш ли аз да ги събера?
— Как така ти?
— Имам предвид, че след като ми кажеш, ще отида при адвоката и ще уредя всичко.
Той й обясни, че когато ставаше дума за такива големи суми, не беше редно да предприема нищо без неговото знание, въпреки че парите бяха нейни.
— Обещавам ти, че няма да се опитвам да те спра — каза той.
Алис се съгласи, че ако Джордж й поиска пари, ще остави баща й да ги събере.
На следващия ден тя получи писмо от лейди Гленкора, която все още бе в Мачинг Праяри. Приповдигнатият, бъбрив и безгрижен тон на писмото трябваше да я убеди, че авторът му бе щастлив, но имаше няколко издайнически думи, които развалиха илюзията.
„Виждаш, че все още съм в Мачинг, пишеше Гленкора, въпреки че трябваше да замина за Монкшейд. В последния момент успях да се спася и сега прекарвам времето си (не толкова пълноценно, както тя би искала) в невинната компания на Ифи Палисър. Помниш Ифи. Тя е прекрасно създание и ако можеше, щеше да направи дори моя живот пълноценен. Признавам, че често се сещам за гостите в Монкшейд и всъщност съм много щастлива от факта, че не съм сред тях. Отсъствието ми е изцяло по твоя вина. Онази неразумна разходка сред руините! Клетите руини. Понякога ходя там сама и си представям, че чувам гласове от стените и виждам лица през счупените прозорци! Всички представители на рода Палисър ми се мръщят сърдито и ми казват, че не съм достойна да нося тяхното име. Сър Гай си има любим прозорец, през който се взира изпитателно в мен. Онзи ден казах на Ифи и тя ми отговори сериозно, че стига да искам, бих могла да стана достойна за рода Палисър. Дори за рода Палисър! Не е ли прекрасно?“
След това лейди Гленкора пишеше, че съпругът й възнамерява да посети Лондон в началото на парламентарната сесия и тя смята да го придружи.
„Ако все още съм достойна за рода Палисър, разбира се, добавяше тя.“
Тридесет и осма глава
Странноприемницата в Шап
Когато Джордж Вавасор напусна офиса на господин Скръби (внимателните читатели несъмнено помнят, че разговорът му с парламентарния адвокат завърши с разбирането, че възможно най-скоро трябва да се сдобие с малка сума пари), той бе напълно наясно, че му предстоеше работа. И знаеше, че тази работа нямаше да бъде приятна. Не искаше да взима пари назаем от братовчедка си.
Всички знаем, че мошениците и измамниците правят мръсни номера и сме склонни да вярваме, че това им доставя удоволствие и наслада. Но ми се струва, че грешим. Всеки път, когато бедният, съкрушен и достоен за съжаление просяк взима златна лира от някой свой познат, знаейки, че никога няма да му я върне, той потъва по-дълбоко в блатото на личната си агония. Пътуването, което е предприел, не е никак леко. И всеки отказ е болезнен за него. И винаги изпитва болка, когато златната лира му е дадена с презрителен поглед. А най-болезнено е тогава, когато е очевидно, че благодетелят му искрено вярва в неговата почтеност. В тези случаи той си казва: „По дяволите! Ще му се издължа!“ Но въпреки това знае, че никога няма да го направи. Това да разчиташ на чужди пари е неблагодарна съдба.