Каквито и причини да имаше да се страхува от първото, господин Чийзакър нямаше основания да се опасява от второто. Госпожа Гринаул знаеше как да се разпорежда с парите си. Бе наела каретата за срок от един месец, а що се отнасяше до момчето в ливреята — защо да не си наеме млад прислужник и да го нарича свой паж? Ако господин Чийзакър бе научил, че тя бе заела петдесет лири на семейство Феърстерс, за да им помогне да си платят сметката от един магазин в Норич, изненадата му щеше да се превърне в изумление. Господин Чийзакър искаше тази награда за себе си. Искаше я цяла и непокътната. Ето защо считаше всяко подобно разточителство за посегателство срещу себе си.
Но той се страхуваше от Белфийлд много повече, отколкото от каретата. Капитанът несъмнено се ръководеше от максимата, че в любовта и на война всичко е позволено. Можем само да се надяваме, че тя му даваше някаква утеха и облекчаваше гузната му съвест, тъй като лъжите, които казваше на своя приятел, бяха чудовищни. Но по време на война всички стратегии са позволени. Един генерал може да накара друг да си мисли, че ще го атакува отдясно, след което да го нападне по левия фланг. Ако стратегията се окаже успешна, ще го сложат на пиедестал за тази хитра измама. Ако Белфийлд успееше да се добере до онези четиресет хиляди лири, светът несъмнено щеше да му прости лъжите и да го постави на пиедестал. Междувременно стратегиите му бяха не по-малко хитри и измамни, отколкото на един изкусен генерал.
Но не бива да предполагаме, че Чийзакър му вярваше. Той много добре знаеше, че Белфийлд не заслужаваше доверие. Нима не се бе изхранвал с лъжи през последните десет години? Но някои хора умеят да лъжат така, че да заблуждават дори онези, които не им вярват. Ето защо господин Чийзакър живееше в постоянен страх, докато капитан Белфийлд ползваше неговата квартира в Норич. Той щедро подкупваше Жанет. Подкупваше и Чарли Феърстерс (имам предвид госпожица Феърстерс) с ръкавици и пилета от Ойлимид, в замяна на информация за лисицата, обикаляща неговия гълъбарник. Стигна дори по-далече и започна да подкупва самия капитан, при условие че не обикаля толкова много. Опита да подкупи и вдовицата, като я предупреди за лисицата, обикаляща отвън, след което падна на колене пред нея и й подари брошка, голяма колкото нагръдник на броня. Но госпожа Гринаул отказа да я приеме с думите, че пръстенът, съдържащ последния кичур коса на клетия й съпруг, ще бъде последното бижу, което някога носи. В същото време обяви, че капитан Белфийлд не означава нищо за нея и господин Чийзакър не бива да се тревожи за него. Но после добави, че самият той не може да се надява на нищо, тъй като любовта й е била заровена в земята със скъпия й съпруг. Това бе много досадно. Но колкото и неуспешно да бе ухажването на госпожа Гринаул, процесът не бе лишен от своите достойнства — достойнства, които донякъде бяха накарали ухажорите да приемат съдбата си. Когато един джентълмен е бил на колене пред някоя дама, отдавайки се на любовни обяснения и когато недвусмислено е показал, че иска ръката й, правейки подробен опис на богатството си (включително облицованите си с махагон спални, какъвто бе случаят с господин Чийзакър), и когато всички тези предложения са били безцеремонно отхвърлени, този джентълмен няма как да не се почувства неловко, когато му кажат да се изправи и го поканят на чай с въпросната дама. Но с госпожа Гринаул нямаше такава неловкост. След един час молби и увещания, тя се превръщаше в безупречна домакиня и веднага успяваше да разсее смущението и разочарованието на своя гост. А на раздяла дори позволяваше на джентълмена да стисне ръката й — хубаво, силно и продължително стискане, което си бе част от любовната игра. По тази причина господин Чийзакър винаги си тръгваше с убеждението, че тя ще стане негова следващия път — следващия пазарен ден или следващата събота. Но в понеделник научаваше, че вдовицата бе прекарала цялата си неделя в компанията на капитан Белфийлд, въпреки че му бе заел пет лири, за да отиде до Ипсуич със свои приятели офицери. Когато чуеше това, господин Чийзакър започваше да крачи нервно в задния двор на фермата си, проклинайки непочтеността на мъжете и непостоянството на жените.