— Какво смяташ да правиш цял ден? — попита Чийзакър, когато спряха в двора на Лебеда.
— Ще отида до казармата, за да се видя с бившите си колеги.
— Добре. Но внимавай, Белфийлд. Разбрахме се да не припарваш до Клоуз преди четири часа, нали?
— Няма да отида преди четири!
— Много добре. Разбрахме се. Ако ме измамиш, няма да те закарам обратно в Ойлимид тази вечер.
В този случай капитан Белфийлд нямаше намерение да го мами. Не виждаше смисъл да досажда на вдовицата преди уречения час. Тя щеше да бъде заета с подготовката на вечерята и с тоалета си. Освен това той знаеше от опит, че мъжът, пристигнал пръв, рядко се радва на повече внимание. Женският ум е жаден за нови и различни неща и от всичките си обожатели, дамата обикновено обръща най-много внимание на непознатия и новодошлия. Ето защо часовникът на катедралата вече бе ударил четири пъти, преди капитан Белфийлд да позвъни на вратата на госпожа Гринаул. Той бе въведен в дневната и завари Чийзакър там, ухаещ на парфюм, с намазана с олио коса и изтупан в красива розова риза.
— Още ли не си я видял? — попита капитанът, почти шепнейки.
— Не — отвърна намусено Чийзакър.
— Нито Чарли Феърстерс?
— Не съм видял никого — каза Чийзакър.
Но в този миг той бе принуден да преглътне яда си, защото госпожа Гринаул влезе в стаята, придружена от своята приятелка.
— Кой би очаквал двама джентълмени да бъдат толкова точни, особено в пазарен ден? — рече тя.
— Пазарните дни нямат значение, когато идвам да ви видя — побърза да отговори Чийзакър, докато капитан Белфийлд трябваше да се задоволи с това да поздрави Чарли. Той бе решил да прояви търпение и да изчака своя миг.
Вдовицата изглеждаше почти великолепно в траурните си одежди. Досега не бе извършвала грях по отношение на църковните норми, уреждащи начина на обличане на овдовелите жени. Платовете, които бе подбрала, говореха за дълбока съпружеска скръб. Бе спазила всички писани правила на траура и ги бе спазила буквално и от край до край. Не бе забравила познатото на всички мъже и мразеното от всички жени траурно було, тъй грозно и неудобно за повечето вдовици (да се надяваме, че носенето му успокояваше духа на покойния съпруг). Роклята й бе от дебел, прилепнал и меланхоличен креп — платът, който с времето става кафяв и ръждив и прави вдовицата от шест месеца да изглежда по-тъжна и съкрушена от току-що овдовялата жена, чийто креп все още е нов. Освен това носеше траурен воал и траурна лента, вързана около врата и пристегната над гърдите.
Но госпожа Гринаул бе успяла, по един наистина гениален начин, да превърне всички тези недостатъци в ползи и въпреки че се бе облякла по всички правила на траура, тя бе успяла напълно да пренебрегне същността на облеклото си. Булото й бе леко накривено и разкриваше точно толкова от тъмнокестенявата й коса, колкото да създаде впечатлението за младост и жизненост, което тя търсеше. Чийзакър я бе обвинил в това, че си бе купила каляска, но тя бе похарчила много повече пари за роклята си. Този креп никога нямаше да стане кафяв или ръждив, нямаше да се намачка или надипли и нямаше да провисне. Писаните правила не забраняваха кринолина и тя изглеждаше точно толкова впечатляващо в траурните си одежди, колкото щеше да изглежда в скъпите си коприни след края на траура си. Траурният й воал сияеше, защото бе чисто нов, и вдовицата го запряташе през рамото си по начин, който превръщаше дори него в аксесоар. Черната лента бе вързана около врата и пристегната през гърдите й, но Жанет бе знаела какво прави, когато я бе вързала, точно както нейната господарка.
Госпожа Гринаул продължаваше да говори за съпруга си и да заявява, че раната, нанесена от неговата загуба, все още я боли така, сякаш мъжът, от когото е зависело щастието й, е бил погребан едва вчера. Но тя често объркваше датите и твърдеше, че тъжното събитие се е случило преди петнайсет месеца. Истината бе, че господин Гринаул бе починал преди по-малко от девет и всички знаеха това. Но тя бе решила да забрави точната дата и нима хората около нея бяха длъжни да й напомнят? Никой не я поправяше и Чарли Феърстерс, този лицемерен малък паразит, говореше за петнайсетте месеца със смела увереност.
— Да изглеждам добре? — рече вдовицата в отговор на неизречен комплимент от страна на господин Чийзакър. — Да, добре съм със здравето и предполагам, че трябва да съм благодарна за това. Но всъщност ми е безразлично. Ако бяхте погребали съпругата си преди по-малко от осемнайсет месеца, и на вас щеше да ви е безразлично.