Вавасор се видя принуден да заяви, че ще се кандидатира, и Скръби веднага раздаде първите си заповеди, без да чака маркизът да се спомине.
— Предлагам да започнем незабавно — рече той. — Така ще постъпим най-мъдро.
Джордж Вавасор се съгласи, като си помисли: „Ако се случи най-лошото, винаги мога да прережа гърлото си.“
По пътя между адвокатската кантора и своя клуб той си каза, че един подобен завършек на политическата му кариера не звучеше никак невероятно. Всичко се бе объркало. Дядо му, който бе прехвърлил осемдесетте, отказваше да умре и дори не беше болен, докато маркизът, едва навършил петдесет, береше душа просто защото смъртта му щеше да накърни интересите на Джордж Вавасор. Когато се сети за стария земевладелец, той почти счупи чадъра си, удряйки го с всичка сила в паважа. Какво право имаше този невеж глупак да живее вечно и да притежава имот, който не можеше да ползва, съсипвайки бъдещето на своите наследници? Ако в този момент проклетата къща станеше негова, щеше да реши всичките си проблеми и щеше да си спести унижението да иска още пари от братовчедка си.
Дори тези хиляда лири му бяха причинили истински страдания. И както винаги се случваше в подобни ситуации, сега, след като ги бе получил, той се чувстваше още по-ужасно. Преди да ги придобие, Джордж бе убедил самия себе си., че не върши нищо нередно, но вече не вярваше в това. Кейт се бе оказала права. Трябваше да вземе нейните пари. Всичко бе за предпочитане пред светотатствения начин, по който бе заграбил зестрата на братовчедка си. Ако бе откраднал парите като старомоден бандит на кон, позорът му нямаше да бъде по-голям. Не се бе доближавал до улица „Кралица Ан“ повече от месец — всъщност откакто се бе върнал от Уестморланд. Казваше си, че причината за това бе студеното й отношение към него. Но истината бе, че се страхуваше да говори с нея, защото знаеше, че нямаше как да не засегне темата за парите й, а в същото време се страхуваше да говори с нея именно по този въпрос.
— Чете ли „Глоуб“ *? — попита го някой, когато влезе в клуба.
— Не съм. Защо?
— Бунрати е починал в Ирландия тази сутрин. Предполагам, че ще се кандидатирате за Челси?
Четиридесет и втора глава
Парламентът се събира
Тази година Парламентът отвори врати на дванайсети февруари и господин Палисър бе един от първите членове на Долната камара, които заеха своето място в залата. През последната седмица из страната се бе разпространило вярването, че сегашният канцлер на хазната вече не съществува като такъв. Той съществуваше във външния свят, разбира се, като продължаваше да получава заплата и да върши ежедневната си работа (ако такъв високопоставен човек изобщо имаше ежедневна работа за вършене), но вече не съществуваше във вътрешния свят на кабинета. Беше се скарал със своя шеф и приятел, министър-председателя, относно опрощаването на онова, което бе останало от преките данъци, и бе готов да премине в опозиция заедно със своя малък кръг от верни последователи, с цялата си енергия и отмъстителност.
Имаше нещо много приятно в близкото, сърдечно приятелство и горчивата, безкомпромисна ненавист в отношенията между тези човешки богове — тези човеци, които щяха да бъдат богове, ако притежаваха божественото свойство да бъдат безсмъртни. Ако нещата бяха уредени по този начин и приятелите завинаги си оставаха приятели, а враговете — врагове, както е било при нашите езически богове и богини (ако парламентът беше Олимп, на който Юнона никога не би целунала Венера), тогава нямаше да бъде толкова интересно. Но на този Олимп партньорите постоянно се сменяха и божественото сърце, преливащо от омраза към някой високопоставен съперник, внезапно се изпълваше с безгранична любов към него. Тези неочаквани обрати се случваха често и превръщаха парламентарния живот в увлекателен роман. Несъмнено той не бе толкова увлекателен за онези, които бяха прекалено близо до действието. Членовете на Парламента и техните приятели постепенно осъзнаваха, че тези обрати не означават нищо и че Лорд Еди-кой си не мрази господин Еди-кого си и не го смята за национален предател, който заслужава да бъде разпънат на кръст. По същия начин те знаеха, че сър Джон от хазната не е напълно искрен, когато говори за своя благороден приятел от външното министерство като за неподражаем гений, отличаващ се със своята прямота, дискретност, решителност и патриотизъм. Но обикновеният англичанин, който се интересува от политика (а това би трябвало да включва деветдесет и девет процента от всички англичани), не бива да наднича зад завесата. Никой зрител не бива да го прави, независимо от пиесата. Хубаво е хората да вярват в тези приятелства и вражди, а обратите несъмнено са вълнуващи. Прекрасно е, когато Оксфорд прегръща Манчестър, защото е осъзнал, че не може без неговата подкрепа, и е още по-прекрасно, когато някой безкомпромисен критик на властимащите е възнаграден за енергичността си, като е приет в кръга на благословените.