— Гленкора, надявам се, че не ме считате за ваш враг? — попита госпожа Маршъм и се изпъчи заплашително.
— Разбира се, че ви считам за враг, след като нападате Алис. Ако обичате мен, трябва да обичате и кучето ми. Извинявай, Алис. Имах предвид, че ако обичате мен, госпожо Маршъм, трябва да обичате и най-добрата ми приятелка.
— Не съм искала да обидя госпожица Вавасор — рече госпожа Маршъм и я изгледа строго.
Алис просто й кимна. Чувстваше се обидена и не можеше да го отрече. След малко госпожа Маршъм си тръгна, казвайки, че ще се върне привечер. Беше ядосана, но не и притеснена. Беше преценила, че ще успее да постави госпожица Вавасор на мястото й, и бе готова да изтърпи възмутителното отношение на лейди Гленкора за доброто на господин Палисър и от уважение към неговата майка.
— Каква ужасна стара кранта! — възкликна лейди Гленкора веднага щом вратата хлопна зад гърба й. Каза го с такъв комичен тон, поклащайки глава и мръщейки се като малко дете, че Алис се разсмя. — Такава е! — продължи Гленкора. — Познавам я и се опасявам, че и ти ще трябва да я опознаеш. Не бива да бягаш, когато плюе отрова по теб. Трябва да се защитаваш и да й отвръщаш със същото, за да й покажеш, че имаш нокти и не се страхуваш да ги използваш.
— Но аз не съм котка.
— Но аз съм, само че от семейство Тигрови, и ако продължава да ме тормози, госпожа Маршъм ще разбере това. Алис, взех много важно решение. Няма да допусна да ме тормозят. Ако моят съпруг ми каже да направя нещо, ще се подчиня, защото ми е съпруг, но няма да допусна да ме тормозят.
— Не забравяй, че тя е стара приятелка на майката на господин Палисър.
— Не съм забравила и това й дава право от време на време да идва тук и да ни посещава в Мачинг. Досадно е, разбира се, но е напълно в реда на нещата и тази досада трябва да бъде изтърпяна.
— И това ще бъде началото на края.
— Опасявам се, че не, мила моя. Може да бъде края, но няма да бъде началото. Отказвам да бъда тормозена. Ако реши да ми дава съвети, ще й кажа в лицето, че нямам нужда от тях, и ако обиди мой приятел, както днес обиди теб, ще я принудя да стои далече от мен. Тя ще му каже всичко, разбира се, но не мога да я спря. Във всеки случай реших, че няма да допусна да бъда тормозена.
Лейди Гленкора така и не извади писмото на Бурго от джоба си, за да го покаже на своята братовчедка. Двете седяха пред огъня в дневната и обсъждаха делата на Алис, докато не стана време да се преоблекат за вечеря. Алис с охота говореше за господин Грей, но не спомена годежа си за Джордж Вавасор. Как би могла да говори за него, след като вече бе решила, или почти решила, че той също трябва да бъде развален?
Преди вечеря Алис слезе в дневната и завари господин Бот сам. Беше се преоблякла по-бързо от своята приятелка, а господин Палисър още не се бе появил.
— Не очаквах, че днес ще имам удоволствието да се срещна с вас, госпожице Вавасор — рече господин Бот, когато се изправи и протегна ръката си. Тя му даде своята и седна, промърморвайки нещо в отговор. — Прекарахме един много приятен месец заедно в Мачинг, не мислите ли?
— Несъмнено прекарах един много приятен месец.
— Доколкото си спомням, вие си тръгнахте на сутринта след онази среднощна разходка сред руините, нали? Колко неприятно! Клетата лейди Гленкора! Разболя се толкова тежко, че не успя да пътува за Монкшейд, а толкова й се искаше. Беше много тъжно. Лейди Гленкора е много деликатна. Наистина много деликатна. И хората като нас, които имат удоволствието да я познават, никога не бива да забравят това.
— Не мисля, че е толкова деликатна.
— О, нима? Опасявам се, че грешите, госпожице Вавасор.
— Мисля, че е в отлично здраве, а това е най-голямата благословия в този живот. Когато казвате „деликатна“, сигурно имате предвид слаба и болнава.
— О, бога ми, не! В никакъв случай не бих я нарекъл болнава! Надявам се, че никой не би могъл да ме обвини в това, че съм нарекъл лейди Гленкора болнава. Имам предвид, че не е особено силна, госпожице Вавасор. Имам предвид, че общото устройство на организма й е деликатно. Това се вижда съвсем ясно в очите й.
Алис понечи да възрази, че никога не бе виждала подобно нещо в очите й, когато господин Палисър влезе в стаята, придружен от госпожа Маршъм.
Двамата джентълмени стиснаха ръцете си, след което господин Палисър се обърна към Алис. Тя веднага разчете изражението му и заключи, че не бе добре дошла в дома му. Прииска й се веднага да си тръгне. Лейди Гленкора можеше да се разправя с госпожа Маршъм, както и със съпруга си по отношение на тормоза на госпожа Маршъм, но тя нямаше причина да го прави. Той я поздрави, като едва докосна ръката й и дори не я стисна през пръстите. Веднага се обърна към госпожа Маршъм и започна да си говори с нея. Нещо в изражението и маниера му бе обидило Алис. Той по никакъв начин не бе загатнал, че вече се познаваха, и не бе споменал нито Мачинг, нито жена си, въпреки че разговаряше с нейна близка приятелка. Алис почувства как лицето й се налива с кръв и съжали за това, че бе дошла сред тези хора. Нима отдавна не бе решила да страни от своите знатни роднини и нима всичко това не доказваше, че е трябвало да се придържа към това решение? Нима лейди Гленкора означаваше толкова много за нея, че да допусне такова отношение? Тези хора се държаха с нея така, сякаш получаваше издръжка за присъствието си: сякаш бе бедната братовчедка, отчаяно вкопчила се в своята богата родственица. Алис бе много горда жена. Тя бе подхранвала тази гордост, докато не се бе превърнала в недостатък. Всичките й проблеми и несгоди се дължаха на прекомерното й желание да бъде независима. Тогава защо би допуснала такова непочтително отношение от когото и да било и особено от мъж като господин Палисър, който бе наследник на херцогско имение, тънеше в богатство и разкош и притежаваше онова великолепие, характерно за британската висша класа? Не, тя трябваше да накара лейди Гленкора да осъзнае, че не можеха да бъдат приятелки и да се виждат всеки ден!