— Разкайвам се за закъснението си — обяви лейди Гленкора, когато влезе в стаята. — Не се извинявам на теб, Алис, защото именно ти ме забави с приказките си, но се надявам, че госпожа Маршъм ще ми прости.
Госпожа Маршъм прие извинението с усмивка и изрази надеждата, че двете с лейди Гленкора ще станат добри приятелки. Обявиха вечерята и Алис трябваше да слезе по стълбите сама. Не че я бе грижа, но бе имало неловко съревнование, преди да се отправят към трапезарията. Лейди Гленкора се бе опитала да пробута господин Бот на братовчедка си, но той бе демонстрирал своето твърдо намерение да остане до нея. Очевидно се надяваше често да й кавалерства и не бе склонен да се откаже от тази привилегия.
По време на вечерята Алис почти не говореше, а и нямаше възможността да го прави. Спомни си първия ден в Мачинг, когато бе седяла между херцога на Св. Банги и Джефри Палисър и всички се бяха отнасяли толкова учтиво с нея! Сега седеше сама от едната страна на масата, възможно най-далече от огъня, където й бе студено и се чувстваше изоставена в тъмната половина на голямото помещение. Господин Палисър се занимаваше с госпожа Маршъм, като двамата говореха за политика, а господин Бот продължаваше с неуморните си опити да бъде галантен с лейди Гленкора, която не го насърчаваше, но не смееше да го постави на мястото му в присъствието на съпруга си. Поне двайсетина пъти по време на вечерята тя се опита да включи Алис в разговора, първо с идеята да я развлече, а после, след като й стана ясно, че това няма как да бъде постигнато, за да й донесе малко утеха. Но всичко беше напразно. Има моменти, когато разговорът изглежда невъзможен и сякаш самите богове се намесват, за да запечатат устните на някой от присъстващите. Сега бе такъв момент за Алис. Тя не бе свикнала да се отнасят с такова пренебрежение към нея. В каквато и компания да бе попадала, тя винаги бе изпъквала пред останалите — може би повече, отколкото бе добре за нея. Преди да замине за Мачинг, тя се бе притеснила за положението си, но всичко се бе развило неочаквано добре. Приятелството на лейди Гленкора й бе осигурило приемане, което я бе поласкало. Джефри Палисър се бе сприятелил с нея и щеше да й стане повече от приятел, ако тя бе пожелала. Но сега чувстваше, че салоните на рода Палисър са станали прекалено студени за нея и колкото по-скоро избягаше от техния сумрак и от това нелюбезно отношение, толкова по-добре.
Когато трите дами се върнаха заедно в дневната, госпожа Маршъм ликуваше. Струваше й се, че бе успяла да постави Алис на мястото й. Въпреки това тя продължи с настъплението си, с енергичното благоразумие на способен генерал, който знае, че не бива да изпуска инициативата след успешно проведената битка, независимо от цената. В същото време Алис бе решила да посещава къщата на господин Палисър на улица „Парк Лейн“ колкото може по-рядко, което напълно съвпадаше с възгледите на госпожа Маршъм.
— Госпожица Вавасор пеша ли ще се прибере вкъщи? — попита тя.
— Пеша? По цялата улица „Оксфорд“? Не, за бога! Защо да ходи пеша? Ще вземе каретата.