Бот се поклони ниско на един лорд, който бързаше да прекоси фоайето, въпреки че влачеше краката си.
— Познавате го, разбира се.
Но Вавасор не познаваше въпросния лорд и се видя принуден да го признае.
— Мислех, че сте запознат с тези неща — отбеляза сухо Бот.
— Ако имате предвид дали знам наизуст книгата с имената и родословието на перовете, не, не съм запознат — отвърна Вавасор с кисела гримаса.
— Но трябваше да познавате него. Това бе виконт Мидълсекс. Тази вечер има нещо за ирландската църква. Баща му минава деветдесетте, а той шейсетте. Сега ще влезем, но преди това ще ви дам един съвет, приятелю. Тази сесия не взимайте думата. Още ви е рано и няма да се справите, защото не сте запознат с формалностите в Камарата. А формалностите са всичко. Кълна се, че е така. Това е господин Вавасор, новият представител на район Челси.
По този начин представиха нашия приятел на портиера, който се усмихна топло и сякаш му намигна. После Джордж Вавасор влезе в самата Камара, под крилото на господин Бот.
Когато пристъпи към бюрото на главния секретар, за да положи клетвата си, Вавасор почти се смути от пълната липса на внимание. Не че бе очаквал да предизвика сензация (всъщност изобщо не бе мислил по този въпрос), но нещото, което правеше, означаваше толкова много за него, че пълното безразличие на останалите членове го изненада. След като се върна на мястото си, неколцина мъже се приближиха, за да стиснат ръката му, но му се стори, че го направиха само защото минаваха наблизо. Не искаше да сяда до господин Бот, но се оказа неспособен да предотврати това стечение на обстоятелствата. Мъжът се бе залепил за него и му даваше инструкции, които Вавасор спазваше, тъй като не знаеше какво друго да направи. Озова се непосредствено зад господин Палисър, като господин Бот седна от лявата му страна и веднага започна да шепне в ухото на изгряващата звезда.
В момента течеше дебат, но веднага след като започна да му обръща внимание, Вавасор реши, че бе прекалено скучен. Все пак канцлерът на хазната бе на крака и господин Палисър го гледаше така, както гладна котка гледа мишка. Финансистът бълваше числа, както подобава на един истински канцлер на хазната, а през това време господин Бот шепнеше алтернативни изчисления в ухото на своя шеф, повечето от които недвусмислено показваха, че министърът греши. На Вавасор му се стори, съдейки по изражението на господин Палисър, че последният получаваше повече помощ, отколкото можеше да понесе. Той слушаше, без да дава знак, че е чул, и от време на време поклащаше нетърпеливо глава. Но господин Бот не можеше да бъде разколебан от подобни дреболии. Колкото по-нетърпелив ставаше неговият слушател, толкова по-усърден ставаше той и когато след малко Палисър се измести малко вляво, господин Бот смело го последва.
Нямаше общи дебати по темата, която министърът бе засегнал, и след като той седна, господин Палисър не се изправи, въпреки че господин Бот го посъветва да го направи. Изглежда, въпросът бе изчерпан за тази вечер и бе дошъл моментът лорд Мидълсекс да вземе думата. Благородникът се изправи, държейки купчина книжа, и започна да говори за църковната реформа с неочакван плам, но за съжаление, още преди да бе набрал инерция, членовете на Камарата се бяха насочили към изхода като стадо овце. Господин Палисър стана и тръгна, незабавно последван от господин Бот, който успя да го улови за ръката във фоайето. Ако господин Палисър не беше такъв спокоен и пресметлив мъж, който напълно контролира мислите и чувствата си, той вече щеше да е намразил господин Бот.
Членовете се разотиваха, но лордът продължаваше да говори, като се стараеше да поддържа страстта в думите си, сякаш масовото преселение не се случваше пред очите му. Той нямаше откъде да почерпи утеха. Бе наясно, че вестниците щяха да споменат не повече от едно на всеки двайсет изречения, които изричаше. Знаеше, че никой не би го изслушал доброволно. Бе се трудил неуморно в продължение на месеци, за да проучи фактите, и започваше да осъзнава, че всичко е било напразно.
Той събра смелостта да се огледа и се уплаши, че някой враг ще преброи присъстващите и всичко ще свърши. Беше вложил душата и сърцето си в тази реч. Лозунгът му не беше лишен от смисъл, подобно на лозунга на Вавасор за речния бряг. Той вярваше в думите си и смяташе, че може да направи живота на хората по-добър и по-щастлив, като ги приближи до Бог. Казах, че се бе трудил в продължение на месеци. А можех да кажа, че се бе трудил целия си живот. Въпреки че тътреше краката си, когато ходеше, и сливаше думите си, когато говореше, лорд Мидълсекс бе добросъвестен мъж и се опитваше да върши добро, като не очакваше никаква награда за действията си, освен удовлетворението на хората, на които се опитваше да помогне. Но планът му бе обречен. Очакваха го само разочарования. Въпреки това щеше да се труди докрай в тази Камара или в другата, упорито и усърдно, без да получава нищо в замяна и е натежало от мъка сърце. Но когато най-накрая се оттеглеше, хората щяха да си кажат, че все пак бе постигнал нещо, и онези, които още го помнеха, щяха да бъдат убедени, че бе служил съвестно и донякъде ефективно на една добра кауза. Надницата му е невидима, но все пак получава някакво възнаграждение. Делото, с което се занимава, също е невидимо, но все пак го прави. Да се надяваме, че това чувство на закъсняло удовлетворение ще му донесе утеха в гроба. В момента нищо не можеше да му донесе утеха. Председателят седеше, учтив и любезен, вперил поглед в злощастния оратор, но никой друг в залата не го слушаше. Групата репортери бе оредяла значително и бяха останали само двама, които използваха писалките си с неохота, записвайки дума тук и изречение там, напълно наясно, че хабят усилия на вятъра. Вавасор остана до края, тъй като това бе отлична възможност да се запознае с формалностите на Камарата (господин Бот не бе излъгал, когато му бе казал, че трябва задължително да направи това). Най-малкото научи правилото на кворума. Някой отзад промърмори нещо, което председателят разбра, и след като вниманието му бе привлечено от факт, който иначе не би взел предвид, той преброи присъстващите в Камарата, установи, че бяха двайсет и трима, и сложи точка както на своите усилия, така и на усилията на клетия лорд Мидълсекс. Можем да си представим с какво чувство този благороден джентълмен се е отправил към вкъщи и какво си е мислил по пътя. Той бе заможен мъж, децата му щяха да прославят неговото име. Жена му го уважаваше и му вярваше, въпреки че никой друг не го правеше. Съвестта му беше чиста и не можеше да се оплаче от нищо. Но на кого завиждаше той в момента? По-рано през този ден Фарингкорт бе изнесъл реч в Камарата — мъж, комуто никой не би заел и шилинг, който бе избегнал тъмницата само защото бе член на парламента, комуто никой не вярваше и който нямаше нито съпруга, нито деца. Но триста мъже бяха слушали речта му. Бяха се смели, когато той се бе смял, бяха затаили дъх, когато бе нападнал министъра, така както испанският бикоборец затаява дъх, преди да убие бика. Накъдето и да бе поемал в речта си, те го бяха следвали. Всеки път, когато този нехранимайко се изправеше да говори, в Камарата се стичаха тълпи от близките библиотеки и пушилни, а балконът се пълнеше с любопитни зрители. Репортерите бързо обръщаха страниците и пръстите им работеха толкова усърдно, че по челата им избиваше пот. Тази вечер, докато министър-председателят бе атакуван отново и отново с благочестива ярост и унищожителна ирония, някои от присъстващите бяха обявили, че той ще бъде принуден да привлече говорещия в своя отбор, въпреки неизплатените дългове и лошата репутация. Мъж, който умее да изпраща такива гръмотевици, трябва да бъде подкупен да ги изпраща към опонентите. Именно на този мъж завиждаше лорд Мидълсекс, докато седеше, почтен и нещастен, в самотния си кабинет!