Господин Бот бе напуснал Камарата заедно с господин Палисър. След преброяването Вавасор се отправи сам към квартирата си, като по пътя се замисли над позицията, която бе успял да си извоюва. Отново и отново си казваше, че бе постигнал нещо значимо, придобивайки това членство, и опитваше да се убеди, че цената, която бе платил за него, не бе прекалено висока. Въпреки това вече го бе обзело онова чувство, онова ужасяващо човешко чувство, което лишава всяко постижение от неговата стойност. Това чувство оставя диаманта без блясък и златото без чистота.
Не изпитваше никаква завист към злочестия лорд Мидълсекс, който се бе провалил напълно. Дебатът, на който бе станал свидетел, не го бе впечатлил с нищо, а членовете се бяха държали като обикновени мъже, членуващи в обикновен клуб. Дори портиерите не се бяха отнасяли към тях с някакво особено уважение. Великите мъже, за които толкова често пишеха по вестниците, бяха седели мрачни, мълчаливи и мързеливи по своите места. И веднага щом им се бе отворила тази възможност, те бяха избягали от Камарата като момчета, бягащи от училище. Единственият човек, който бе съжалил за начина, по който вечерната сесия бе приключила, бе клетият лорд Мидълсекс, положил такива старания. Вавасор бе изхарчил всичко, което притежаваше, за да стане член на Камарата, и сега, докато вървеше към квартирата си, не можеше да не се запита дали нещото, което бе купил, си струваше цената.