Тук Алис пак вдигна глава и погледите им се срещнаха. Тя се взираше смръщено и съсредоточено в лицето му, сякаш се канеше да възрази, но отново не проговори и Джордж продължи:
— Алис, разбрах те и когато отново се съгласи да станеш моя жена. Тогава мислех, че все още те разбирам. Сигурно съм бил прекалено горд, но едва ли има нещо по-естествено на този свят. Повярвах, че старата любов се е върнала в сърцето ти и го е стоплила. Реших, че то е било студено по време на нашата раздяла, и мисълта ме зарадва. Нима това не е напълно естествено? Постави се на мое място. Нима нямаше да си помислиш същото? Тогава си казах, че те разбирам. Казах си, че през цялото време си се държала като една вярна, добросъвестна и любяща жена. Често си мислех за теб и виждах, че поведението ти, като цяло, е напълно разбираемо и подобаващо.
Последната дума подразни Алис и тя показа гнева си, като тропна ядно с крак. Братовчед й забеляза това, но продължи, сякаш не бе видял нищо:
— Но сегашното ти поведение превръща всичко това в гатанка. Съгласи се да станеш моя жена, като по този начин потвърди, че си простила за прегрешенията ми. Предположих, че това съгласие означава също така, че отново ме обичаш. Но сега ме приемаш студено и враждебно. Какво да мисля за това? Как искаш да се държа с теб? Миналия път, когато бях тук, те помолих за целувка.
Той се втренчи в очите й с отворена уста, показвайки краищата на белите си зъби. Раната през лицето му бе зейнала широко и бе поруменяла. Последната дума бе придружена от укорително съскане. Въпреки че тя не понечи да отговори, Джордж отново направи пауза, сякаш искаше да й даде шанс да осъзнае пълния смисъл на искането му. Струва ми се, че той се бе разпалил от собствените си думи и бе забравил както безчестието си, така и нуждата, която имаше от парите й, и в момента правеше всичко по силите си, за да я накаже за отношението й.
— Помолих те да ме целунеш. Ако смяташ да станеш моя жена, не би трябвало да те е срам да изпълниш тази молба. Преди два месеца ми каза, че ще се омъжиш за мен. Какво да мисля за това обещание сега, след този отказ да засвидетелстваш любовта си към мен?
Той отново направи пауза и тя реши, че бе дошло време да му отговори:
— Наистина ли не можеш да разбереш колко много страдах?
— Това ли е твоят отговор?
— Не знам какъв отговор искаш да ти дам.
— Хайде, Алис, не бъди неискрена. Много добре знаеш какъв отговор искам да ми дадеш и знаеш също така, че искането ми не е неразумно.
— Никой досега не ми е казвал, че съм неискрена — рече тя.
— Знаеш какво искам. Искам да разбера дали жената, за която смятам да се оженя, наистина ме обича.
Вместо отговор, Алис се изправи. Той също го направи, но тя продължаваше да мълчи. Той стискаше малката линийка, която тя му бе позволила да вземе, но я държеше така, сякаш не знаеше какво да прави с нея.
— Е, Алис, ще получа ли отговор от теб?
— Не сега, Джордж. Ядосан си и не искам да говоря с теб, когато не си в настроение.
— Нима нямам причина да бъда ядосан? Не осъзнаваш ли, че се държиш ужасно с мен?
— Знам, че главата ме боли и ми е лошо. Искам да ме оставиш.
— Ето ти подаръка тогава — отвърна той и хвърли линийката на дивана зад нея. — Ето ти и безполезната дрънкулка, която се надявах да носиш за мен.
Той запрати нещо, което бе извадил от джоба на жилетката си, към решетката на камината, след което се насочи с бърза крачка към вратата. Обърна се с ръка на дръжката и рече:
— Алис, след като си тръгна, опитай се да помислиш над начина, по който се държиш с мен.
После излезе, а тя остана неподвижна, докато не чу затръшването на входната врата. Когато се увери, че си е тръгнал, Алис веднага се насочи към камината. Опасявам се, че първото й действие не бе особено достойно, но бе напълно естествено. Не че искаше самото бижу или изгаряше от любопитство да го разгледа. Би предпочела изобщо да не й го бе носил. Но изпитваше типичното за една жена нежелание да остави нещо толкова ценно да бъде унищожено без причина. Така че взе лопатката и започна да рови в пепелищата. Не след дълго намери пръстена, който братовчед й бе хвърлил. Изглеждаше скъп, тъй като бе украсен с рубин и два малки диаманта. Единият диамант липсваше. Най-вероятно се бе отчупил от силата на удара в решетката. Тя го потърси, като опърли лицето и очите си, но напразно. Реши, че бе изгубен завинаги и ще бъде изхвърлен, заедно с останалата пепел. Това бе за предпочитане пред другия вариант, а именно да нареди на прислужниците да го потърсят, принуждавайки се да им разкрие какво се бе случило.