— Надявам се, че не съм казала нещо, с което да ви засегна, мадам — рече Жанет, надигайки се от стола.
— Аз съм виновна за това, че те насърчавам — отвърна госпожа Гринаул. — Слез долу и довърши работата си, след което си лягай. Следващата седмица ще трябва да събираме багажи, а преди това имаме много неща за уреждане.
Жанет се изправи и излезе. След още няколко минути, прекарани в мисли за капитан Белфийлд, госпожа Гринаул също стана и се отправи към спалнята си.
Докато пътуваше към Ойлимид след вечерята в дома на госпожа Гринаул, господин Чийзакър поддържаше гнева си към капитан Белфийлд и го правеше почти със задоволство. Този гняв, но вече без задоволството, още повече се разпали, когато видя капитана да бяга от дома му с куфара си. Рано на следващата сутрин мислите му се върнаха на госпожа Гринаул и той си спомни нещо, което бе обратното на задоволство, някои от неучтивите неща, които вдовицата му бе казала. Съзнаваше, че бе направил грешки в маниера си на ухажване, и бе решил да се поправи в бъдеще. Тя го бе укорила за това, че не говореше достатъчно за любовта си: пропуск, който смяташе незабавно да поправи. Освен това го бе помолила да не бъде толкова словоохотлив по отношение на богатството си. От сега нататък щеше да мълчи като риба по този въпрос. Все пак фактът, че дамата бе наясно с неговите обстоятелства, нямаше как да не му помогне. „Едва ли би харесала някой клет сиромах без пукнат грош в джоба“ — рече си той. Далече бе от мисълта, че битката вече е изгубена. С последните си думи към него, тя го бе уверила в своето приятелство. И едва ли щеше да бъде толкова педантична по отношение на начина, по който той се обръщаше към нея, ако това й бе безразлично. Ухажването на вдовицата несъмнено започваше да го изтощава и му се искаше да бе приключило, но нямаше намерение да се предава. Затова се приготви за поредната атака и без да се съветва с никого, замина за Норич. Не му се струваше логично да му откаже след начина, по който го бе насърчавала до този момент. Този път не си сложи нито розова риза, нито излъскани до блясък ботуши, тъй като още помнеше унизителните подигравки на капитан Белфийлд. Въпреки това положи грижи да изглежда добре, като облече долната половина на тялото си в къс голф панталон и тесни гамаши от светла кожа, напълно наясно с факта, че някои мъжествени погледи и симетрични пропорции можеха да му свършат чудесна работа. Сложи си ново ловно палто с изящни копчета и прекрасна жилетка, украсена с лисичи глави, и завърши тоалета си с кръгла шапка с ниско дъно, ръкавици от кучешка кожа и камшик за езда. Така въоръжен, той се отправи към бойното поле, решен на всичко да възтържествува или да умре (ако някоя от раните, които госпожа Гринаул можеше да му нанесе, се окажеше фатална). Този път не изчака пазарен ден. Пътуването му имаше само една цел и искаше тя да разбере това. Подкара с бясна скорост към странноприемницата, а когато спря в двора, хвърли юздите на коняря, изпи една чаша черешово бренди на бара и се отправи към Клоуз, със ситни, но решителни стъпки.
— Това ти ли си, Чийзакър? — попита познат глас от една от тесните улички. — Кой би очаквал да те види в Норич в четвъртък!
Това беше Гримзби, синът на стария Гримзби от Хадъруич — заможен провинциален джентълмен, на когото при нормални обстоятелства Чийзакър щеше да обърне внимание, но сега нито спря, нито дори забави крачка.
— Имам малко лична работа в града — отвърна той и продължи да марширува към Клоуз.
„Не ме е страх от тази жена“ — каза си той. Въпреки това по пътя влезе в една сладкарница, чийто собственик познаваше, и си поръча втора чаша черешово бренди.
— Госпожа Гринаул си е вкъщи — рече той на Жанет, без изобщо да я пита.
— О, да, сър, вкъщи си е — отвърна прислужницата с ясното съзнание, че това бе специален случай.
В следващия миг той вече бе в присъствието на своя ангел.
— Господин Чийзакър, кой би очаквал да ви види в Норич в четвъртък? — възкликна дамата, след като го поздрави, почти повтаряйки думите, които бе използвал неговият приятел Гримзби.
Защо да не дойде в Норич в четвъртък? Нима нямаше това право като всеки друг? Нима всички мислеха, че през останалото време беше вързан за плуговете и каруците си? Чийзакър бе решил този път да се държи решително и самоуверено, за да подобри мнението, което госпожа Гринаул си бе изградила за него. Така че отговори смело:
— Човек никога не знае кога ще бъда в Норич, госпожо Гринаул, нито кога няма да бъде. Аз съм един от онези мъже, за които не се знае нищо, освен това, че винаги си плащат.