Лейди Монк успяваше да си почине в своята приемна, но това не означаваше, че не вършеше важна и понякога досадна работа. В стаята често присъстваха дами, с които тя нямаше никакво желание да разговаря. Херцогинята на Св. Банги винаги бе там и дори си имаше свое собствено място, което всички наричаха „табуретката на херцогинята“.
— Нямаше да се занимавам с нея, ако си говореше с някой друг — веднъж се бе оплакала лейди Монк. — Но никой не иска да си общува с нея.
Преди вечерта на партито Бурго Фицджералд и леля му бяха провели още един разговор, който бе измъчил лейди Монк. Тя бе намерила парите — онези двеста лири, които той й бе поискал. Няма нужда да описвам всички хитрости, лъжи и увъртания, които бе използвала, за да ги придобие. Но сега не искаше да му ги даде просто така, без някаква гаранция. Бе направила много за своя племенник, но щеше да му даде тези двеста лири само, при условие че ги използва за постигането на целта, която самата тя преследваше. Но как можеше да го накара да й обещае, че ще ги изхарчи за онова, за което искаше да ги изхарчи? Може би трябваше да му ги даде едва след като лейди Гленкора се съгласи да избяга с него? Въпреки че лейди Монк можеше да му постави това условие (и ми се струва, че би го направила с най-голямо удоволствие), тя знаеше, че не би могла да осъществи този план. Нуждата му от пари бе неотложна, а действието трябваше да бъде предприето незабавно. Следователно нямаше друг избор, освен веднага да му повери сумата.
— Бурго, ако науча, че си ме измамил, никога повече няма да ти имам доверие — рече му тя.
— Добре — отвърна Бурго и набързо преброи банкнотите, преди да ги прибере в джоба на жилетката си.
— Давам ти този заем, за да постигнеш определена цел, ако все още искаш да го направиш — продължи сериозно тя.
— Много искам да го направя — отвърна той.
Лейди Монк не посмя да каже нищо повече, но когато видя игривия блясък в очите му, тя почувства, че вече е била измамена. Каквито и проблеми да го измъчваха, Бурго веднага ги забравяше и изпадаше в нещо като екстаз при гледката на пари в брой.
На сутринта на партито господин Палисър и жена му си размениха няколко остри думи.
— Разбрах, че братовчедка ти няма да идва — рече той.
— Да, Алис няма да идва.
— Тогава можеш да вземеш госпожа Маршъм в каретата си.
— Изключено, Плантагенет. Нали ти казах, че смятам да поканя братовчедка си Джейн?
— Но можеш да вземеш и двете.
— В никакъв случай… освен ако не очакваш от мен да седя навън при кочияша.
Имаше нещо в гласа й, една особена рязкост, почти вулгарност, която разгневи господин Палисър. Той се извърна от нея, а лицето му бе станало мрачно като буреносен облак.
— Сигурно съзнаваш, Плантагенет, че три жени, облечени за парти, не биха могли да пътуват заедно в една карета. Едва ли после би искал да ме видиш, ако аз съм една от тях.
— Не беше нужно да каниш лейди Джейн, след като госпожица Вавасор ти отказа. Помолих те да вземеш госпожа Маршъм преди това.
— А аз ти обясних, че предпочитам да ходя на партита с млади, а не със стари жени. Така стоят нещата, накратко казано.
— Гленкора, предпочитам да не използваш такива изрази.
— Какво? Имаш предвид „накратко казано“? Това е един напълно нормален израз. Нима звучи по-лошо от онзи, който господин Бот използва в Камарата снощи, когато заяви, че правителството е превърнало финансите на страната в „миш-маш“? Виждаш ли, опитвам се да следя дебатите и не бива да ми се ядосваш.
— Не ти се ядосвам. Звучиш като малко дете, когато казваш това. Предполагам, че каретата трябва да се върне за госпожа Маршъм, след като ви закара?
— Първо ще закара нея. Джейн не бърза. Аз също.
— Но госпожа Маршъм ще си помисли, че постъпваш крайно неучтиво. Казах й, че ще пътувате заедно, когато разбрах за отказа на госпожица Вавасор.