— Тогава, Плантагенет, не е трябвало да й го казваш. Не е ли очевидно? Истината е, че ако ми наредиш да направя нещо, ще се подчиня, стига да мога. Ако не мога, ще ти кажа. Но когато ми дадеш свободата да решавам, не е справедливо после да ме укоряваш за решението, което съм взела.
— Не те укорявам.
— Напротив. Каза ми, че постъпвам неучтиво.
— Казах, че госпожа Маршъм ще си помисли, че постъпваш неучтиво.
— Ако това е всичко, добре. Изобщо не ме интересува какво мисли тя. Ако иска, ще й отстъпя цялата карета, но аз няма да бъда вътре… освен ако не ми наредиш. Не я харесвам и не смятам да се преструвам, че я харесвам. Струва ми се, че ме следва навсякъде, за да може после да ти докладва какво не правя както трябва.
— Гленкора!
— И онзи противен песоглавец с червената четина прави същото… само че отива при нея, защото не смее да отиде при теб.
Плантагенет Палисър онемя от смайване. Много добре съзнаваше кого бе описала лейди Гленкора, но самата мисъл, че бе нарекла някого „песоглавец с червена четина“, го разгневи и ужаси! Започваше да си мисли, че не знае как да контролира жена си. Освен това картината, която му бе обрисувала, го смути дълбоко. Тя бе останала без майка, също като него, и Палисър се бе надявал госпожа Маршъм да я съветва и напътства по онзи мъдър начин, характерен за майката на една млада булка. Да, в Мачинг до него наистина бяха достигнали няколко критики, отправени от господин Бот по отношение на поведението на жена му, но тяхната цел бе да му помогнат да прецени какъв съвет да й даде, ако имаше нужда от такъв. Що се отнасяше до шпионирането на лейди Гленкора — самата идея му бе повече от противна! Никога не би позволил или толерирал подобно нещо! А сега жена му го обвиняваше в това, че я държи под око с помощта на двама шпиони, един мъж и една жена.
— Гленкора! — възкликна отново той, но после млъкна, защото не знаеше какво да й каже.
— Скъпи, според мен е по-добре да знаеш какво мисля по този въпрос. Сигурно смяташ, че това ме прави лоша, и съм склонна да се съглася. Наистина съм лоша, но тези хора няма да ме направят по-добра. Нима гувернантките в испанския двор правят придворните дами по-добри?
— Гувернантки!
Лейди Гленкора седна. Известно време господин Палисър стоеше и я гледаше. После се впусна в дълга реч, говорейки за своята правдивост и снизходителност и нейната разпуснатост и наивност. Каза й, че единственият й недостатък е нейната младост, и когато го направи, тя се намръщи — не на него, а на себе си, сякаш през главата й бе минала мисълта, че той не знае нищо по този въпрос. Господин Палисър не забеляза това или може би го забеляза, но този факт не прекъсна потока на красноречието му. Увери я, че дори не би си помислил да я шпионира, и обяви, че напълно греши относно характера на госпожа Маршъм. Последва втора гримаса, която сякаш казваше: „Има някой, който е направил по-голяма грешка от мен.“ Господин Палисър не спомена песоглавеца с червената четина и завърши речта си със студена целувка и уверението, че ще я види в дома на лейди Монк.
Когато вечерта или по-скоро нощта на партито дойде, каретата първо отиде да вземе госпожа Маршъм, а след като я остави пред дома на лейди Монк, тя се върна на улица „Парк Лейн“ за лейди Гленкора. Оттам пое към площад „Св. Джеймс“, за да вземе лейди Джейн. Като цяло вечерта не бе особено приятна за конете и кочияша.
— Иска ми се да й купи отделна карета — рече лейди Гленкора на братовчедка си Джейн, когато забеляза, че прислужниците не бяха в добро настроение.
— Това би било прекалено скъпо — отвърна лейди Джейн.
— Да, така е — съгласи се лейди Гленкора.
Тя не виждаше причина да посочва, че подобен разход би бил нищо за богат мъж като господин Палисър, особено, при положение че това богатство беше нейно. Не би намекнала нито на него, нито на когото и да било (дори на себе си), че имаше някаква заслуга заради огромното си наследство. У тази жена имаше много неща, които един съпруг не би одобрил. Не беше нито хрисима, нито деликатна, но определено не й липсваха великодушие и щедрост. Не съм сигурен, че бих я нарекъл дама, но ако се бе родила мъж, несъмнено щеше да бъде съвършеният джентълмен.
Госпожа Маршъм никак не бе доволна от отношението на лейди Гленкора към нея. Тя нямаше да се съгласи да отиде на партито на лейди Монк, ако бе знаела, че ще бъде сама. Ако бе придружавала лейди Гленкора, несъмнено щеше да получи част от уважението, полагащо се на богатата наследница. Отгоре на всичко каретата бе пристигнала, преди да бъде напълно готова, и лакеят, който я чакаше пред вратата, й се бе намръщил сърдито. Тя разбра всичко. Разбра, че лейди Гленкора бе отказала приятелството й по един напълно недвусмислен начин, и реши, че трябва да й отмъсти, а това бе напълно естествено. Когато каретата я остави пред дома на лейди Монк, тя трябваше сама да изкачи стъпалата. Прислужниците я обявиха за госпожа Марш и влезе в салона под това име. Там седна, като напразно се бе огледала за лейди Монк, и се замисли над нанесената й обида.