Минаваше единайсет, когато лейди Гленкора най-накрая пристигна. Бурго Фицджералд бе започнал да вярва, че злата съдба е отредила никога повече да не я види. Нещо бе осуетило плановете му в Монкшейд и той още не бе сигурен какво. Може би същите сили се бяха намесили отново, за да държат лейди Гленкора далече от къщата на леля му. Бурго не си бе съставил план на действие и нямаше ясна представа как щеше да стори онова, което си бе наумил. Бе опитал да си състави план, но както обикновено се случва с мъже, които нямат навика да разсъждават, бе решил да остави нещата да се развият по естествен начин. Все пак бе очевидно, че трябваше да говори с лейди Гленкора, преди да остави всичко на произвола на съдбата. Беше й писал, смело излагайки предложението си, и чувстваше, че ако тя бе решила да не участва, гневът й или най-малкото отказът й щяха по някакъв начин да са достигнали до него. Мълчанието невинаги означаваше съгласие, но поне загатваше, че съгласието бе възможно. От десет до малко след единайсет часа Бурго стоеше на стълбите на къщата на леля си и чакаше да обявят името, което копнееше (и може би малко се страхуваше) да чуе. Мъже и жени го заговаряха, но той почти не им обръщаше внимание. Леля му, с тревожно сключени вежди, го извика веднъж в приемната си и го помоли да танцува.
— Изглеждаш прекалено вглъбен — прошепна му тя.
Но той само поклати глава, обърна й гръб и излезе. Не отиде да танцува, разбира се. Да танцува в момента?! Как можеше да танцува, когато мислите му бяха заети с такива важни неща? Дори за Бурго Фицджералд в идеята да избяга с чужда жена имаше нещо, което му пречеше да се отпусне достатъчно, за да танцува. Лейди Монк бе по-възрастна и умееше да контролира чувствата си много по-добре от него. Въпреки че не можеше да танцува, Бурго слезе в трапезарията, взе една голяма чаша за бира и я напълни с шампанско. Няколко минути по-късно си напълни втора. Алкохолът не зачерви бузите му, нито пък изпоти челото му, както ставаше при други мъже, но добави един особен блясък в сините му очи. Именно този блясък подсказваше на другите мъже, че Бурго бе пил.
Най-накрая, докато още бе в трапезарията, той чу името на лейди Гленкора. Преди около петнайсет минути бе видял как господин Палисър влиза и се качва по стълбите, но това му бе безразлично. Знаеше, че съпругът й ще бъде тук. Когато дългоочакваното име достигна до ушите му, сърцето му подскочи в гърдите. Какво трябваше да направи сега? Бе решил, че трябва да направи нещо, каквото и да е то, така че хукна към вратата на трапезарията и излезе тъкмо навреме, за да види как лейди Гленкора поема нагоре по стълбите. Тя бе точно над него, когато пристъпи в салона, така че не можеше да я поздрави, като й подаде ръка. Все пак вдигна глава и успя да улови погледа й. Поздрави я с кимване и кратко движение на ръката си. Тя погледна надолу към него и изражението й се промени, когато очите им се срещнаха. Едва му кимна, по-скоро с очи, отколкото с глава, но Бурго бе поласкан от мисълта, че в изражението й нямаше и следа от гняв. Ах, колко красив изглеждаше той, устремил поглед нагоре към нея, облегнал се на стената и наблюдаващ бавното й изкачване по стълбите! Гленкора чувстваше очите му върху себе си, не можа да се стърпи и погледна надолу към него, когато зави по стълбището. Очите им се срещнаха за втори път, устата му се отвори и на нея й се стори, че чува въздишката му. Това бе една прекрасна уста, изваяна като устата на мраморен бог, сътворен от древен скулптор! Бурго, въпреки че не умееше да обича истински, несъмнено умееше да изглежда така, сякаш е влюбен. Не се опитваше да я измами. Това не бе актьорско изпълнение. Изражението му бе напълно естествено, въпреки че изразяваше много повече, отколкото съдържаше сърцето му, по същия начин, както някои мъже използват силни думи, без да изпитват силни чувства. В този миг Бурго Фицджералд изглеждаше така, сякаш би могъл да се поболее от любов.
Когато изкачи стълбите, Лейди Гленкора бе посрещната от лейди Монк, която почти бе излязла в галерията, за да я поздрави. Домакинята дари своята знатна гостенка с най-милата си усмивка и лейди Гленкора бе въведена в малката приемна. Там бе херцогинята на Св. Банги, на своята табуретка в ъгъла, а до нея седеше господин Бот, въпреки че в момента двамата не разговаряха. В стаята имаше и още една дама, която бе много високопоставен гост и която лейди Монк бе приела в дома си с най-голямо удоволствие — младата маркиза на Хартълтоп. Тя бе в лек траур, тъй като нейният свекър, бившият маркиз, бе починал преди по-малко от шест месеца. Маркизата беше много красива жена и нейното присъствие се ценеше високо както от дамите, така и от господата. Никога не казваше глупави неща като херцогинята, не бе прекалено чувствителна по отношение на поведението на хората към нея, винаги се държеше любезно, но никога не си позволяваше да интимничи, несъмнено бе най-добре облечената жена в Лондон, но въпреки това не си придаваше важност… и бе несравнимо красива. Усмивката й бе изключително чаровна. Разбира се, имаше хора, които казваха, че тя не означава нищо, но нима усмивката на една млада дама трябва да означава нещо? Не се бе родила в благородническо семейство като лейди Гленкора, тъй като баща й бе провинциален духовник, който не бе успял да се издигне по-високо от сана на архидякон. Но беше запозната с правилата на живота във висшето общество и знаеше какво да очаква от един взискателен съпруг много по-добре от лейди Гленкора.