Никога не би си позволила да говори за песоглавци с червена четина. Никога не би използвала израза „накратко казано“. Никога не би излязла нощем, за да се разхожда из развалини. Никога не би се сближила с дама, която съпругът й не харесва. Да, веднъж след женитбата си бе получила предложение от ухажор и тук става дума за самия господин Палисър, но бе успяла да извлече максималното от тази афера, като бе спечелила пълното доверие на съпруга си, разкривайки му всичко, но без да предизвика гнева му, и дори бе успяла да откаже на ухажора си, без да го унижи. Но лейди Хартълтоп бе истинско чудо!
Лейди Гленкора не беше чудо. Да, идваше от знатен род, но бе жена от плът и кръв и когато влезе в малката приемна на лейди Монк, тя бе твърде смутена, за да може да проведе нормален разговор със своята домакиня.
— Скъпа лейди Гленкора, заповядайте за малко в покоите ми. Много съжалявам за това, че не успяхте да дойдете в Монкшейд. Чухме ужасни неща за здравето ви.
Лейди Гленкора отвърна, че е било просто настинка. Лоша настинка.
— О, да, чухме нещо за развалини и разходки на лунна светлина. Типично за вас, бих казала. Самата аз обожавам подобни неща, но човек трябва да внимава. Животът може да бъде толкова изтощителен, нали? Мисля, че познавате лейди Хартълтоп, а това е херцогинята на Св. Банги. Господин Палисър беше тук преди пет минути.
След малко лейди Монк отново бе извикана на вратата, така че лейди Гленкора се озова в компанията на лейди Хартълтоп.
— Видяхме господин Палисър да минава оттук — рече лейди Хартълтоп, която изобщо не се притесняваше да среща и да говори с мъжа, който се бе осмелил да й предложи любовта си.
— Да, каза, че ще бъде тук — отвърна лейди Гленкора.
— Каква тълпа — отбеляза лейди Хартълтоп. — Не мислех, че в Лондон живеят толкова много хора.
— Голяма тълпа, наистина — отвърна лейди Гленкора и двете вече си бяха казали всичко, което изискваше етикетът. Както знаем, лейди Гленкора можеше да разговаря с неблагоразумно настървение в продължение на часове, особено ако хранеше симпатии към своя събеседник, но другата дама рядко си разменяше повече от десетина думи с някой друг, освен с камериерката си.
— Изглеждате прекрасно — отбеляза херцогинята. — А чух, че сте били много болна.
Изглежда, лейди Гленкора щеше да слуша за онази среднощна разходка сред руините до сетния си час.
— Как сте, лейди Гленкоурър? — прозвуча в ухото й и към нея бе протегната една голяма червена лапа.
Но след всичко, което лейди Гленкора и нейният съпруг си бяха казали по адрес на господин Бот, тя бе решена на всичко да не взима ръката му.
— Как сте, господин Бот? — отвърна лейди Гленкора. — Мисля, че ще потърся господин Палисър в задната стачка.
— Скъпа лейди Гленкора — прошепна херцогинята с глас, който трепереше от ужас. Лейди Гленкора се обърна и се поклони на закръглената си приятелка. — Позволете ми да ви придружа. Онази противна жена, госпожа Конуей Спаркс, всеки момент ще дойде и знаете как я ненавиждам.
Лейди Гленкора нямаше друг избор, освен да хване херцогинята под ръка и двете излязоха заедно. Струва ми се повече от вероятно лейди Монк да бе поканила госпожа Конуей Спаркс с идеята, че това бе единственият начин да изгони херцогинята от нейната табуретка.