Междувременно лейди Гленкора вървеше към салона за танци, облегната на ръката на Бурго.
— Коя е тази жена? — попита той.
Това бяха първите думи, които си размениха, въпреки че й бе написал онова писмо, което тя носеше дори и сега. Той си каза, че гласът му звучеше точно така, както бе звучал по време на тяхната афера, когато двамата си бяха разменяли много подобни въпроси. Отговорът й бе изречен в същия дух.
— О, каква противна жена! Казва се госпожа Маршъм и е мой заклет враг.
Миг по-късно вече танцуваха: въртяха се заедно из стаята, въпреки че Бурго не бе споменал нищо за целта, която преследваше и която тя от време на време споделяше.
Бурго танцуваше отлично, а лейди Гленкора, преди да се омъжи, бе обожавала танците. Сега тя се чувстваше така, сякаш моминските й дни се бяха върнали. Лейди Монк се промъкна до вратата, свързваща нейната приемна и салона за танци, и ги погледа малко, преди да се промъкне обратно. Госпожа Маршъм и господин Бот стояха заедно на прага на салона и също гледаха към тях, но с ужас.
— Не трябваше да я кани на танц — отбеляза господин Бот с глас, натежал от чувство.
— Кой би си помислил, че ще го направи? — отвърна госпожа Маршъм. — Изобщо не очаквах.
— Мисля, че трябва да му кажете — рече господин Бот.
— Но не знам къде е — отвърна госпожа Маршъм.
— Нямах предвид веднага — каза господин Бот, след което добави: — Нима смятате, че въпросът е толкова спешен?
— Не знам какво да мисля — рече госпожа Маршъм.
Танцьорите спряха, едва когато останаха без дъх.
— Не съм във форма — оплака се лейди Гленкора. — Дори не мислех… че ще мога… да танцувам.
Тя отметна глава назад, открехна уста и разшири ноздрите си — нещо, което както дамите, така и конете правеха след дълъг бяг, когато не им достигаше въздух.
— Да се завъртим още веднъж? — предложи той.
— След малко — отвърна тя и започна да се чуди дали госпожа Маршъм я наблюдаваше. Последва кратка пауза, а после той проговори отново, с напълно променен глас:
— Припомни ли си отминалите дни?
Разбира се, той трябваше да я накара да осъзнае истината. Този танц я бе разчувствал, защото й бе припомнил съвместното им минало, но тя трябваше да се запита защо това бе така. Защо изведнъж се бяха върнали към старите си навици, сякаш всичко случило се, откакто се бе омъжила, е било сън? Беше му се отворила възможност, която трябваше да използва, ако възнамеряваше да осъществи плана си. Носеше двеста лири в джоба си и не възнамеряваше да ги връща.
— Припомни ли си отминалите дни? — повтори той.
Тези думи веднага я разбудиха и разсеяха сънищата й. Фактите я заляха и едва не я удавиха: писмото в джоба й; молбата, която бе отправила към Алис, да дойде на партито и да я закриля от тази опасност; думите, които господин Палисър й бе казал тази сутрин, и гневът, който бе изпитала към него, когато се бе опитал да й натрапи госпожа Маршъм; собствените й колебания относно това дали да избяга, или да остане! Всички тези мисли нахлуха в главата й, когато чу нежния тон, който Бурго бе използвал.
Хората често казват, че жените, които се колебаят, са изгубени. Но онези, които го казват, го правят, просто защото са го чували от други, без да се замислят дали в това има някаква истина. И смея да твърдя, че онези, които го казват с убеждението, че са прави, не познават много жени. Жените се колебаят всеки ден и обикновено взимат правилното решение, мотивирани от страх, от съвестта си или в повечето случаи — от онзи полублагоразумен и полуосъзнат инстинкт относно това кое е правилно, полезно и за предпочитане при конкретните обстоятелства. Този инстинкт рядко напуска както жените, така и мъжете, освен ако не са изпаднали в състояние на пълно безразсъдство, подобно на Бурго Фицджералд. Повечето мъже, изпаднали в това състояние, успяват да го прикрият от света, но жените в това състояние се опълчват срещу своите критици и се обявяват за прокълнати. Лейди Гленкора бе разкъсвана от колебания, но въпреки това още не бе напълно изгубена.