— Припомни ли си отминалите дни? — попита Бурго.
Тя се видя принудена да му отговори и знаеше, че всичко зависи от начина, по който го направеше.
— Не бива да говориш за това — отвърна тихо тя.
— Не бива ли?
Изведнъж езикът му се развърза и той започна да говори много бързо.
— Не бива ли? Защо не? Това бяха щастливи дни… толкова щастливи! Ти не беше ли щастлива, когато… Ах! Предполагам, че ще бъде най-добре дори да не мислим за тях?
— Да, така ще бъде най-добре.
— Но това е невъзможно. Иска ми се да знаех какво таиш в сърцето си, Кора. Иска ми се да знаех какво наистина желаеш.
Докато бяха заедно, той винаги я бе наричал Кора и сега името се отрони от устните му по един напълно естествен начин, без да изненада нито него, нито нея. Стояха встрани от главния кръг, като почти се бяха оттеглили в ъгъла, и в подобни моменти Бурго знаеше как да говори така, че да го чува единствено човекът, към когото се обръщаше.
— Изобщо не трябваше да идваш при мен — рече тя.
— И защо не? Кой друг, освен мен има това право? Кой друг те е обичал като мен? Кора, получи ли писмото ми?
— Хайде да танцуваме — отвърна тя. — Към нас са насочени чифт очи.
Чифтът очи, за който говореше лейди Гленкора, принадлежеше на господин Бот. Той се бе облегнал на касата на вратата и от време на време се надигаше на пръсти, сякаш за да изгледа грешниците отвисоко. Беше напълно сам. Госпожа Маршъм в момента пътуваше към „Парк Лейн“ в каретата на лейди Гленкора, надявайки се да завари господин Палисър вкъщи.
— Това няма ли да всее раздор между тях? — бе попитала тя, когато господин Бот й бе предложил това решение.
— Раздорът ще бъде по-голям, ако не го направите — бе отговорил господин Бот. — Нека се върне и да предприеме каквото намери за добре. Аз ще ги държа под око.
И той наистина ги държеше под око. Те отново обиколиха салона или по-скоро обиколиха онази малка част от него, която придошлите хора бяха оставили на танцьорите. Изглеждаха така, сякаш се наслаждаваха на валса с невинността на близки приятели. Въпреки това имаше и други, освен господин Бот, които ги гледаха и се чудеха. Херцогинята на Св. Банги ги видя и поклати тъжно глава, защото имаше добро сърце. Госпожа Конуей Спаркс ги видя и се наслади на гледката така, както един прежаднял за вино човек би се насладил на глътка шампанско. Госпожа Конуей Спаркс нямаше добро сърце. Лейди Хартълтоп ги видя и повдигна вежди. Това не означаваше нищо за нея. Тя обичаше да е наясно с всичко, случващо се около нея, защото това знание можеше да се окаже полезно. Що се отнасяше до сърцето й, то не беше нито добро, нито лошо. Кръвообращението й бе повече от отлично и в това отношение едва ли имаше жена с по-добро сърце от нейното. Лейди Монк ги видя и веждите й се сключиха. „Какъв глупак!“ — каза си тя. Беше очевидно, че Бурго не помагаше на каузата си, привличайки погледите на всичките й гости. Междувременно господин Бот стоеше до вратата и се издигаше все по-високо и по-високо на пръстите си, облегнат с гръб на стената.
— Получи ли писмото? — попита Бурго отново, използвайки следващата пауза в танца, за да си поеме дъх. Тя не му отговори. Може би не бе успяла да си поеме дъх толкова бързо. Но той знаеше, че го бе получила, разбира се. Иначе веднага щеше да му каже, че не бе получавала никакво писмо.
— Да излезем на стълбите — предложи той. — Искам да говоря с теб. Ох, да знаеш колко много страдах, когато не дойде в Монкшейд! Защо не дойде?
— Иска ми се да не бях идвала тук — отвърна тя.
— Защото ме видя? Това не е особено мило от твоя страна.
Двамата бавно слизаха по стълбите към трапезарията, провирайки се между хората. Сякаш всички гости едновременно се бяха насочили към храната и напитките. Лейди Гленкора не мислеше за това къде отиваше. Тя вдигна глава и за миг очите й срещнаха тези на господин Бот, а през главата й мина мисълта: „Мъж, който се отнася така с мен, заслужава да бъде изоставен.“
— Ще ти взема шампанско с малко вода — рече Бурго. — Знам, че го пиеш така.
— Не ми взимай нищо — отвърна тя.
Вече бяха влезли в стаята и за миг се бяха изплъзнали от погледа на господин Бот.
— Господин Фицджералд — започна тя, почти шепнейки в ухото му, — правете онова, което ви казвам. В името на отминалите дни, които споменахте. Прекрасните отминали дни, които никога няма да се върнат…