— Кълна се, че могат! — възкликна той. — Могат да се върнат!
— Никога. Но въпреки това можете да ми сторите добро. Махнете се оттук и ме оставете. Отидете до бюфета и не се връщайте. Накърнявате репутацията ми, докато стоите с мен.
— Кора… — започна той.
Но тя бе възвърнала самообладанието си и бе осъзнала какво се случваше. Вече не сънуваше и бе започнала да прозира истинския смисъл на думите му.
— Няма да допусна това, господин Фицджералд — прекъсна го тя, говорейки със страст. — Няма да го допусна. Правете онова, което ви казвам. Оставете ме и не се връщайте. Казвам ви, че ни наблюдават.
Това отново бе вярно, защото господин Бот бе слязъл по стълбите и ги гледаше от прага на трапезарията. За каквато и награда да работеше той (може би позицията на личен секретар), трябва да му бъде признато, че работеше всеотдайно. Но някои хора работят в името на любовта.
— Кой ни наблюдава? — попита Бурго. — И какво значение има? Ако си решила да направиш онова, за което те помолих…
— Но не съм решила. Не разбирате ли, че предложението ви ме оскърбява?
— Да, Кора, това предложение наистина е обидно… освен ако не ти носи радост. Ако искаш да бъдеш моя съпруга, вместо негова, няма как да те оскърбява.
— Как бих могла да стана ваша съпруга?
Лицето й бе извърнато от неговото и думите бяха прошепнати съвсем тихо, но въпреки това той ги чу.
— Ела с мен. Ще заминем в чужбина и ще станеш моя жена. Получи ли писмото ми? Просто трябва да сториш онова, за което те помолих в него. Ела с мен… още тази вечер.
Неговата настойчивост и най-вече непосредствеността на предложението му я стреснаха. Тя отново се върна на земята и отвърна:
— Господин Фицджералд, помолих ви да ме оставите. Ако откажете, ще бъда принудена да го направя аз. Но това би било много по-трудно.
— И това е последната ти дума?
— Да… засега.
О, Гленкора! Каква проява на слабост! Защо добави думата „засега“? Истината бе, че я добави, защото чувстваше, че това бе най-лесният начин да го накара да изпълни желанието й.
— Няма да те оставя — отвърна той и я изгледа втренчено и непреклонно, с пълно безразличие към онези, които ги наблюдаваха. — Няма да те оставя, докато не ми обещаеш, че ще се видим пак.
— Обещавам — отвърна тя с онзи тих, почти несъществуващ шепот.
— Кога… кога… кога? — попита той.
Лейди Гленкора се обърна към вратата, опасявайки се, че ще види очите на господин Бот, но вместо това видя лицето на господин Палисър, когато той влезе в стаята. Господин Бот също го бе видял и се опита да го улови за ръката, но господин Палисър се освободи, привидно с безразличие, а може би без изобщо да го забелязва. Когато видя своя съпруг, лейди Гленкора незабавно възвърна смелостта си. Нямаше да трепери от страх пред него или да изглежда засрамена от онова, което бе сторила. Всъщност ако той й зададеше директен въпрос, тя щеше да му признае, че обича Бурго Фицджералд, и за нея това щеше да бъде много по-лесно, отколкото да сподели това със самия Бурго. Вперените в нея очи на господин Бот й бяха противни, но можеше да срещне погледа на съпруга си без никакво притеснение.
— Ето го господин Палисър — рече тя, говорейки с нормалния си глас.
Бурго незабавно скочи от стола си и рязко се обърна към вратата, но лейди Гленкора остана седнала.
Господин Палисър с мъка си проправяше път през тълпата, опитвайки се да достигне жена си. Той също си придаваше невъзмутим вид и лицето му не изразяваше нищо: нито гняв, нито смайване. Движенията му не бяха прекалено бързи или припрени. Бурго отстъпи встрани, когато господин Палисър ги достигна, но лейди Гленкора проговори първа:
— Мислех, че вече си се прибрал вкъщи — каза тя.
— Прибрах се — отвърна той, — но реших да се върна за теб.
— Какъв примерен съпруг! Е, готова съм. Но какво ще правим с Джейн? Господин Фицджералд, оставих шала си в стаята на леля ви. Малък жълто-черен шал. Бихте ли ми го донесли?
— Аз ще го донеса — рече господин Палисър, — и ще кажа на братовчедка ти, че каретата ще се върне за нея.
— Ако ми позволите… — започна Бурго.
— Аз ще го направя — прекъсна го господин Палисър и веднага тръгна обратно през тълпата. По пътя нареди да приготвят каретата му и остави господин Бот да наблюдава вратата.
Лейди Гленкора реши да не казва нищо на Бурго, докато съпругът й отсъстваше. В решението му да ги остави сами имаше нотка на галантност, която я бе успокоила. Той можеше да я накара да остави шала и веднага да тръгне с него, но не го направи. Освен това не бе казал нищо на господин Бот и тя му бе благодарна и за това. Бурго също беше осъзнал, че е изпуснал своя шанс, поне засега.