— Просто си представете — казваше с възхищение той, — да влезеш в чужда къща с два пистолета и да застреляш всички там, сякаш са плъхове! Как би могъл Нелсън да се мери с този подвиг? Нелсън не е имал от какво да се страхува!
Що се отнасяше до Палмър, Джордж го описваше като голям смелчага и истински гений.
— Палмър просто е погледнал истината в очите и си е казал, че скрупулите са за децата — обясняваше той. — И е напълно прав. Кой живее така, сякаш се страхува от ада или рая? И щом живеем без страх и уважение към тези неща, какъв е смисълът да се залъгваме? Не е ли по-достойно да захвърлиш всички принципи на вятъра, както е направил Палмър?
— И да увиснеш на бесилото? — бе отвърнал един от слушателите на доктрината на Джордж Вавасор.
— Да, ако това е твоята съдба. Но ние чуваме за онзи, когото са обесили, а не за двайсетината, които са се измъкнали.
Вавасор вървеше през площада и си мислеше с омраза за стария земевладелец. Не си каза, че му се иска да го убие. Но следната мисъл мина през главата му: „Ако реша да го направя, ще имам смелостта да вляза в спалнята му и да го удуша.“ Каза си, че би могъл да отиде до Уестморланд, без никой да разбере, че е напускал Лондон, за да проникне в къщата през един прозорец, който му бе добре познат, и да убие дядо си по начин, който да накара всички да заключат, че причината за смъртта е била апоплексия. Наскоро бе прочел нещо по този въпрос. Добре обмисли всичко това, докато обикаляше площад „Хановер“. Направи две или три обиколки, крачейки все по-бързо и по-бързо. Можеше внимателно да изучи престъпленията на Ръш и Палмър, за да е сигурен, че няма да увисне на бесилото като тях. Каза си, че можеше да разчита на изобретателността и интелекта си. Но въпреки това никога не би извършил убийството. „Гнусният стар проклетник ще трябва да умре без чужда помощ, като всички останали“ — рече си той. После се насочи към офиса на господин Скръби на улица „Грейт Марлборо“, без да е взел решение относно парите на Алис.
Но само след няколко минути разговаряше с господин Скръби така, сякаш парите за следващата кампания вече бяха осигурени. Господин Скръби му отговаряше кратко и ясно и бе повече от очевидно, че очакваше тези пари съвсем скоро.
— Колкото по-рано, толкова по-добре — рече той, говорейки за кампанията. — Ще ви кажа още нещо, господин Вавасор. Не сте си платили сметката за последните избори. Но вината не е ваша, защото събитията се развиха толкова бързо, че хората ми още не са имали време да я изготвят. Но ако ме финансирате за юни…
— Нима ще ти трябват пари още през юни?
— Говорят за юни, да. Но бих могъл да обединя двете сметки, след като всичко приключи.
Докато обсъждаха финансирането на кампанията, господин Скръби неразумно спомена името на господин Томбе. Не го бяха предупредили да не го прави, но той чудесно съзнаваше, че клиентът му не подозира за съществуването на този посредник, чиято работа бе просто да прехвърля пари от едно място на друго (а именно в джоба на господин Скръби), така че трябваше да държи езика си зад зъбите. Но името се изплъзна и Вавасор незабавно го разпита. Скръби рядко допускаше подобни грешки и бързо се поправи, като поклати глава и отвърна, че е имал предвид друг мъж. Вавасор прие извинението и темата бе приключена, като двамата не си казаха нищо повече за господин Томбе, докато Вавасор бе в офиса на господин Скръби. Но за съжаление, Вавасор бе чувал това име преди. Господин Томбе бе забележителен мъж, по свой собствен начин. Пудреше косата си и бе безкрайно учтив. Освен това страдаше от астма и гърдите му свиреха, докато говореше. Но преди всичко бе известен с това, че е много покорен, въпреки че ръководеше финансите на катедралата в Или. Джон Грей бе говорил на Алис за него, която бе споменала името на Кейт, и Вавасор го бе чул именно от нея. Джордж рядко забравяше събития или имена и когато чу името на господин Томбе, споменато във връзка със собствените му финанси, той си спомни факта, че Томбе бе адвокатът на Джон Грей.