Веднага след като си тръгна от офиса на господин Скръби, той се опита да подреди всички тези факти в главата си и взе решение да посети господин Томбе. Ами ако между Джон Грей и Алис съществуваше някакво споразумение и господин Томбе уреждаше неговите пари? Нима всичко друго не бе за предпочитане пред това, дори малката трагедия в Уестморланд, за която щеше да има нужда от цялата си изобретателност и интелект? Можеше да понесе това да взима пари от Алис. Дори би взел отново, колкото и да не му се искаше след начина, по който тя се бе отнесла с него. Но не можеше да понесе мисълта да взима пари от Джон Грей. В никакъв случай! Вавасор скочи в един файтон и нареди да го закарат в Доктърс Комънс, като по пътя разсъждаваше над това колко мъжествено и достойно постъпва. Не му бе трудно да открие кантората на господин Томбе и се случи така, че самият Томбе беше там.
Адвокатът се надигна от стола си, когато Вавасор влезе, смирено наведе напудрената си глава и го покани да седне.
— Господин Вавасор, о, да. Чувал съм вашето име. Да, имам обичай да посреднича на своя стар приятел господин Джон Грей. Представлявам господин Джон Грей, както и неговия баща, от почти половин век. Едва ли има по-достоен джентълмен от господин Джон Грей… а бе такова мило дете!
След всяко изречение господин Томбе спираше, за да си поеме дъх, като се навеждаше напред и потриваше ръце, сякаш не смееше да седи в присъствието на Вавасор без някакъв подобен жест на смирение, хъхреше извинително и сякаш молеше своя гост за прошка за това, че не бе успял да отгатне причината за посещението му. Но господин Томбе беше лукава стара лисица и през цялото време обмисляше какво да разкрие на господин Вавасор и какво да скрие от него. Тази вечер той каза на жена си: „Мазнината се бе изляла в огъня.“ Той споделяше всичко с жена си и не мисля, че това по някакъв начин накърняваше интересите на неговите клиенти. Но докато хриптеше, кашляше и се извиняваше, той реши, че ако Вавасор му зададе конкретни въпроси, ще бъде най-добре да му отговори искрено. Ако му зададеше подобни въпроси, значи знаеше достатъчно по темата и нямаше смисъл да го лъже. Лъжите му нямаше да върнат мазнината в тигана. И въпреки че подобни въпроси можеха да бъдат зададени без пълното знание на питащия, те щяха да докажат, че Вавасор можеше и сам да открие истината, ако искаше. Смяташе да му каже възможно най-малко, но заключи, че нямаше как да го излъже с надеждата, че това ще бъде от полза на неговия клиент.
— Най-красивото дете, което някога съм виждал, господин Вавасор! — възкликна господин Томбе и се разкашля.
Някои хора, които го познаваха, се кълняха, че нарочно предизвиква тези пристъпи на кашлица.
— Не се съмнявам — отвърна Джордж.
— Определено е така, господин Вавасор, кашлюк-кашлюк!
— Можете ли да ми кажете, господин Томбе, дали вие, или той имате нещо общо с внасянето на определени суми в моята сметка при господата Хок и Блок?
— Господата Хок и Блок? Имате предвид банкерите от улица „Ломбард“? — попита господин Томбе, за да си спечели още малко време.
— Да, това е моята банка — отвърна рязко Вавасор.
— Много добра банка.
— Внасяли ли сте пари в моята сметка там, господин Томбе?
— Може ли да попитам защо ми задавате този въпрос, господин Вавасор?
— Не мисля, че можете. Искам да кажа, че моята причина да ви го задам няма нищо общо с вашата да ми отговорите. Ако не сте извършвали подобно плащане, няма да ви губя времето и няма да говорим повече по този въпрос.
— Не бих стигнал толкова далече, господин Вавасор… определено не бих… кашлюк-кашлюк!
— Тогава ще ми кажете ли какво отношение имате по този въпрос?
— Ами… истината е, че ме сварихте малко неподготвен, господин Вавасор. Чакайте да проверя. Пинкъл… Пинкъл!