— Кога ще бъде сватбата, Алис? — попита Джордж най-сетне.
— О, Джордж! — отвърна тя. — Зададе ми въпроса така, сякаш си опрял пистолет в слепоочието ми.
— Съжалявам, че въпросът ти е толкова неприятен.
— Не съм казала, че ми е неприятен, но го зададе толкова ненадейно! Истината е, че изобщо не очаквах да кажеш нещо. Предполагам, че се бях умислила.
— Но щом не ти е неприятен… кога ще се жениш?
— Не знам. Датата още не е определена.
— Но кога смяташ да го направиш? Това лято?
— Със сигурност няма да е това лято, защото вече ще е свършило, когато се приберем вкъщи.
— Тази зима? Следващата пролет? Следващата година? Или след десет години?
— Преди да изминат десет години, струва ми се. Но не мога да бъда по-конкретна.
— Предполагам, че ти харесва? — попита след малко той.
— Кое? Да бъда омъжена? Не знам, още не съм го изпитала.
— Не, самата идея за брака. Очакваш ли с нетърпение живота, който ще водиш в Недъркоутс? Не си мисли, че го казвам с лошо чувство, защото нямам представа що за място е Недъркоутс. Като цяло не мисля, че има по-добър живот от този на един провинциален английски джентълмен със свое собствено имение. Стига да може да го поддържа, а не да живее в хронична бедност като дядо ми.
— Домът на господин Грей не му дава право да нарича себе си провинциален джентълмен.
— Но идеята ти харесва?
— О, Джордж, как само ме разпитваш! Разбира се, че ми харесва, иначе нямаше да приема предложението му.
— Това не е съвсем така. Но признавам, че нямам право да те разпитвам. Дори ако някога съм имал това право на основание на факта, че сме братовчеди, аз го загубих на основание на факта, че… но няма да говорим за това, нали, Алис?
Отначало тя не отвърна, така че той повтори въпроса си.
— Нали, Алис?
— Нали какво?
— Нали няма да говорим за отминалите дни?
— Защо да говорим за тях? Те са отминали. И тъй като двамата отново сме приятели, те вече нямат значение.
— А, да! Те вече нямат значение. Именно по тази причина можем да говорим за тях, без да се страхуваме. Ако не съжаляваме за нищо… ако и двамата нямаме причина да съжаляваме, защо да не говорим за тях напълно свободно?
— Не, Джордж. Не би било разумно.
— Никак даже! Един подобен разговор би ме подлудил и доколкото те познавам, несъмнено би нарушил сегашното ти спокойствие.
— А аз искам да остана спокойна…
— Нима? Тогава по-добре да държа езика си зад зъбите. Но Алис, аз никога повече няма да мога да ти говоря така, както мога сега. Откакто заминахме, двамата с теб сме първи приятели, нали така?
— И не трябва ли завинаги да си останем първи приятели?
— Определено не. Как би било възможно това? Помисли. Как мога да бъда твой приятел, когато ти си господарка на имението на онзи мъж в Кеймбриджшир?
— Джордж!
— Не се опитвам да бъда непочтителен. Прости ми, ако прозвуча така. Ще се поправя и ще кажа „на онзи джентълмен“, защото той е джентълмен.
— Несъмнено е такъв.
— Нямаше да го приемеш, ако не беше. Но как мога да бъда твой приятел, когато ти си негова жена? Ще продължа да те наричам братовчедката Алис, ще галя децата ви по главите, когато ги видя, и ще се ръкувам с него, ако го срещна на улицата, освен ако порочната ми слава не го накара да прекрати нашето познанство, но що се отнася до приятелството ни, то ще свърши следващия четвъртък, когато двамата с теб се разделим на Лондонския мост.
— О, Джордж, не говори така!
— Точно така ще стане.
— И защо в четвъртък? Нима намекваш, че никога повече няма да дойдеш на улица „Кралица Ан“?
— Да, точно това намеквам. Кейт смята, че това пътешествие беше много успешно. Може би Кейт не знае нищо.
— Беше много приятно… поне за мен.
— И това удоволствие нямаше отрицателна страна?