Пинкъл беше писарят, който работеше във вътрешната стаичка, и немощният опит на господин Томбе да го извика, изглеждаше обречен на неуспех. Все пак Пинкъл чу своя шеф и дойде.
— Пинкъл, преди няколко седмици не внесохме ли малка сума в сметката на господин Джордж Вавасор в Хок и Блок?
— Така ли направихме сър? — отвърна Пинкъл, който познаваше тази страна от характера на своя работодател и може би бе доловил лукавата нотка в гласа му.
— Мисля, че да. Просто искам да провериш, Пинкъл. И, Пинкъл, обърни внимание на датата и после ми кажи какво си открил. Това е първият топъл ден за годината, господин Вавасор, но още помня онези зимни виелици! Кашлюк-кашлюк!
Вавасор прекара няколко неприятни минути в невзрачната кантора на господин Томбе, озвучавана от почти безспирно кашляне и хриптене. Постепенно му стана толкова досадно, че си позволи да демонстрира нетърпението си.
— Може би ще бъде по-добре да ви пиша, когато проучим въпроса? — предложи господин Томбе.
— Предпочитам да науча веднага — отвърна Вавасор. — Едва ли ще ви отнеме толкова време да откриете дали сте внесли пари в сметката ми по нареждане на господин Грей. Във всеки случай искам да знам, преди да си тръгна.
— Пинкъл! Пинкъл! — извика старецът през кашлицата си.
Пинкъл отново дойде.
— Пинкъл, внасяли ли сме подобна сума или съм се подвел?
Няма съмнение, че господин Томбе лъжеше безсрамно. Адвокатът много добре помнеше сумите, които бе внесъл в сметката на Вавасор по молба на Джон Грей. В същото време Вавасор чувстваше, че бе научил достатъчно.
— Ще проверя — отвърна Пинкъл и отново се скри.
— Извинявайте, че създавам работа на вашия писар — рече гневно Вавасор. — Особено, при положение че тази работа е ненужна. Няма как да не знаете дали сте внасяли пари в сметката ми по молба на господин Грей.
— Имаме толкова много работа, господин Вавасор, и толкова много клиенти! Наистина е така. Не отговарям за финансите само на един джентълмен. Но определено ми се струва, че имаше такава транзакция. Почти съм сигурен.
— Бихте ли ми казали адреса на господин Джон Грей? — попита рязко Вавасор.
— Улица „Съфък“ №5, „Пал Мал Ийст“ — отвърна господин Томбе и това бе сериозна грешка от негова страна. Клиентът му в момента бе в Лондон, но Вавасор не бе предполагал това. Ако му бе дал адреса на господин Грей в Недъркоутс, това щеше да бъде всичко. Но господин Томбе бе направил грешното предположение, че въпросът бе основан на знанието на Вавасор за посещението на господин Грей в Лондон и бе казал истината.
— Улица „Съфък“ №5 — повтори Вавасор и си записа адреса. — Може би ще бъде най-добре да го посетя лично, след като вие не изглеждате склонен да ми предоставите тази информация.
И той грабна шапката си, едва кимна на господин Томбе и напусна кантората му. Господин Томбе се надигна от стола си и наведе глава към бюрото си.
— Пинкъл, Пинкъл — изхриптя той. — Не си прави труда. Не си прави труда.
Пинкъл не си правеше труда. Всъщност досега не бе предприел никакви стъпки, за да изпълни нареждането, което му бе дадено.
Петдесет и втора глава
Какво се случи на улица „Съфък“, Пал Мал
Господин Томбе не бе спечелил нищо с лукавото си увъртане. Докато крачеше по тясната уличка зад Доктърс Комънс, Джордж Вавасор се чувстваше сигурен, че парите, които бе получил, бяха минали под една или друга форма през ръцете на Джон Грей. Не искаше да знае дали бяха дошли от личните средства на неговия съперник, или той просто бе играл ролята на посредник между него и богатството на Алис. И в двата случая положението му бе достатъчно унизително. Мисълта, че самата Алис, подобно на него, беше в пълно неведение относно тази конспирация, не мина през ума му дори за миг. Не предположи, че чичо му Джон, заедно с нейния бивш годеник Джон, когото мразеше от дъното на душата си, могат да бъдат двамата конспиратори. Беше сигурен, че Алис и господин Грей са се съюзили срещу него. И ако те се бяха съюзили срещу него, какво означаваше това за техния годеж?
Има мъже, които имат ниско мнение за жените. За всички жени. Подобни мъже слагат майките и сестрите си на заден фон, сякаш не са представителки на нежния пол, и обявяват пред приятелите си, че всички жени са нечестни, че не бива да вярваш на жена, освен ако не е грозна, и че всяка жена може да бъде атакувана и това е толкова естествено, колкото да ходиш на лов през май. Едва ли има мъж, който да не познава подобни мъже. Не мога да кажа, че Вавасор бе един от тях. Поне не изцяло. Бе имало периоди в живота му, когато бе имал пълно доверие в братовчедка си Алис. Но бе имало и периоди, когато се бе подигравал на самия себе си за донкихотовската си вяра в представителите на нежния пол. С годините донкихотовските му мигове бяха ставали все по-редки. В сърцето му нямаше да е останал и помен от тази вяра, ако обстоятелствата през последните дванайсет месеца, които се опитах да опиша в тези страници, не го бяха изпълнили с подновеното желание да се ожени за братовчедка си. Всеки мъж се опитва да повярва в почтеността на бъдещата си жена и Вавасор също беше опитал и по свой собствен начин, бе повярвал. Освен това мисълта, че сърцето на Алис е принадлежало много повече на него, отколкото на другия й ухажор, го бе поласкала. Бе си казал, че тя е приела предложението на Грей от чисто благоразумие, но после бе осъзнала, че това благоразумие е прекалено равнодушно, и се бе върнала в обятията на онзи, когото наистина обичаше. Въпреки че самият той не бе склонен да обича, Вавасор нямаше нищо против да бъде обичан.