Тази идея бе сериозно разклатена от отношението на Алис към него, но досега не бе поставял под съмнение нейната вярност. Сега обаче не можеше да не го направи. Човек като него нямаше как да не постави мотивите й под съмнение. Докато вървеше към двора на църквата „Св. Пол“, той я нарече с всеки епитет, който бе обиден за една жена. В този миг я мразеше дори повече, отколкото мразеше Джон Грей. Сигурно го бе измамила! Каква наглост, какво лицемерие! Най-вероятно бе излъгала както него, така и сестра му Кейт. Или пък Кейт също го лъжеше? Ако това бе така, значи тя също трябваше да бъде наказана.
Но каква бе целта на тази конспирация? Освен факта, че бяха внесли всички тези пари в сметката му? Във всеки случай не бе имало измама по отношение на лирите, които Скръби бе изхарчил. Те му бяха предоставени, независимо от мотивите на съзаклятниците. И той не се съмняваше, че щяха да му бъдат предоставени още, ако запазеше мълчание относно онова, което знаеше. Все още вървеше на запад, докато мислеше тези неща, надолу по хълма „Лъдгейт“ в посока към улица „Съфък“. Каза си, че трябва да уталожи гнева си, поне докато не си осигуреше средства за следващите избори. Алис и господин Грей бяха негови врагове и нима някой можеше да го принуди да се издължи на своите врагове? Мисълта, че е задължен на Джон Грей, го изпълваше с гняв, но ужасното нещо беше сторено. Какво щеше да спечели, ако го спреше сега? Въпреки това Вавасор продължи да крачи надолу по улица „Флийт“ и след това по улица „Странд“. Вече минаваше покрай галерията на път за Пал Мал Ийст, когато взе окончателно решение относно стъпките, които трябваше да предприеме днес. Няколко секунди по-късно срещна Джон Грей на ъгъла на улица „Съфък“.
— Господин Грей — рече той и се закова на място. — Смятах да се отбия в квартирата ви.
— В квартирата ми? Искате ли да се върна с вас?
— Ако нямате нищо против — отвърна Вавасор и тръгна надолу по улица „Съфък“.
Това бе начинът, по който двамата се поздравиха. Въпреки че господин Грей обикновено бе много учтив, ако зависеше от него, той би се разминал с Вавасор с едва доловимо кимване. Ситуацията бе такава, че двамата не можеха да се държат приятелски един към друг, но когато Вавасор го бе заговорил, господин Грей бе придал онова любезно изражение на лицето си, което мъжете използват, когато не възнамеряват да бъдат груби, докато Вавасор бе придал онова изражение на лицето си, което мъжете използват, когато възнамеряват. И господин Грей бе забелязал това.
— Ако ми позволите, ключът е у мен — рече Грей.
Двамата влязоха заедно в къщата и Вавасор последва своя домакин нагоре по стълбите. Докато ги изкачваше, господин Грей се ядосваше на себе си, за това, че бе допуснал този враг в квартирата си. Беше сигурен, че този разговор нямаше да доведе до нищо добро, и бе осъзнал, прекалено късно, разбира се, че не трябваше да го кани. Но само след миг двамата вече бяха в дневната му и Грей не можеше да не го изслуша.
— Заповядайте, седнете, господин Вавасор — рече той.
— Не — отвърна той. — Предпочитам да стоя прав.
Той държеше шапката в лявата си ръка, която бе зад гърба му. Десният му крак бе издаден леко напред, а палецът на дясната му ръка бе пъхнат в джоба на жилетката му. Изгледа своя домакин в очите и Грей му отвърна със същото. Белегът през лицето му сякаш се отвори и поруменя от прясна кръв.