Щеше да намери парите. Това бе решението, което взе, минавайки покрай сергията с ябълки, едрия полицай и двете величествени лампи. Щеше да ги намери, дори да му се наложеше да използва насилие, за да се добере до онзи дял от парите на Алис, който му се полагаше. Щеше да ги намери дори ако се наложеше да минат през ръцете на Джон Грей и господин Томбе. Щеше да ги намери дори ако му се наложеше да унищожи братовчедка си и сестра си Кейт. Беше стигнал твърде далече, за да се откаже сега. Не можеше да си позволи да има скрупули. Нима не бе обявявал на всеослушание, че се възхищава на убиеца, успял да пренебрегне тези скрупули и да се освободи от всичките си страхове, за да постигне целите си? Щеше да отиде при Алис и да измъкне парите от нея със заплахи, както и с помощта на онзи животински блясък в очите, който знаеше, че притежава. Вярваше, че ако я притиснеше по този начин, тя щеше му даде парите, за да се справи с належащите си нужди.
Онзи проклет старец в Уестморланд! Единствено неговата смърт можеше да му вдъхне увереността, че плановете му ще се увенчаят с успех! Дори и да ограничеше правата му на унаследяване до пожизнено плодоползване, пак щеше да може да събере достатъчно пари за целите си. Само пожизненото плодоползване щеше да се равнява на десет или дванайсетгодишен доход от имота. Подозираше, че дядо му не бе променял завещанието си. Нямаше ли да е прекрасно, ако смъртта го застигнеше, преди да може да го направи? Вавасор мислеше тези неща, докато се разхождаше из фоайетата на Камарата. Сновеше от стая в стая и прекосяваше дълги коридори, като от време на време сядаше за кратко в галерията или в самата Камара, но после отново ставаше и излизаше във фоайето, защото не искаше да разговаря с господин Бот. В момента нямаше никакво желание да обсъжда укрепяването на речния бряг.
Господин Грей не се чувстваше по-щастлив от своя нападател. Трябва да признаем на Вавасор, че споменът за самата схватка не го измъчваше особено. И двамата бяха постигнали известен успех, а той бе успял да каже онова, което мислеше. Нещастието му идваше от други източници. Но самата мисъл, че бе взел участие в сбиване, бе достатъчна, за да развали настроението на Джон Грей. Досега не му се бе случвало такова нещастие. Не му се бе налагало да използва нещо по-силно от думи във взаимоотношенията си с други мъже и обикновено тези думи бяха учтиви. Мисълта, че се бе сбил с мъж като Джордж Вавасор, бе мъчителна за него. Когато бе наредил да използват парите му, за да спаси Алис от нейния братовчед, той го бе направил без капчица съжаление. Просто бе сторил онова, което обстоятелствата бяха изискали от него. Но сега почти се разкайваше за решението си. „О, Алис, ти си виновна за това, което ме сполетя днес!“
След като Вавасор бе отведен надолу по стълбите от шивача, Грей се оттегли в спалнята си, за да изплакне устата си от кръвта и да се почисти. Бе чул как входната врата се затваря и знаеше, че негодникът си бе отишъл — негодникът, който бе смутил спокойствието му. След това се замисли над обвинението, което Вавасор бе отправил към него: че бе изхарчил парите си, за да придобие контрол върху богатството на Алис и по този начин да й отмъсти за отношението й към него. Нищо не би могло да бъде по-несправедливо от това обвинение. Бе наясно с този факт. Но нима обстоятелствата не бяха такива, че то да изглежда донякъде достоверно? Той нямаше гаранция за парите, които бе платил, разбира се. И не бе поискал такава. Разбира се, че парите бяха платени от собствения му джоб с единствената цел да спаси Алис, ако това бе възможно, но дали някой щеше да повярва в това, въпреки че бе самата истина?