— Ще ти обясня някой друг път — отвърна Алис.
Джон Вавасор реши да не я разпитва и обяви, че следващата сутрин ще замине за Уестморланд, но миг по-късно промени плановете си.
— Ще хвана влака още тази вечер — каза той. — Ще бъде неприятно, но трябва да съм там, когато отворят завещанието.
Двамата не говориха повече по този въпрос, докато не стана време господин Вавасор да се отправи към гарата. Той напълно забрави за обещанието да няма лоши чувства между Кейт и дъщеря му и все още считаше племенника си Джордж за мъж, който, за съжаление, съвсем скоро щеше да се превърне в негов зет. През този досаден и донякъде тъжен ден, който бе принуден да прекара вкъщи, Джон мислеше предимно за Джордж и Алис, живеещи заедно във „Вавасор Хол“. Баща и дъщеря вечеряха в шест часа и малко след това господин Вавасор се качи в стаята си, за да се приготви за пътуването. Няколко минути по-късно Алис го последва (но го направи едва след като прецени, че може да му каже, без да го забави).
— Татко — рече тя, когато затвори вратата зад себе си, — преди да заминеш, трябва да ти кажа, че между мен и Джордж всичко приключи.
— И с него ли си се скарала? — попита баща й с неподправена изненада.
— По-скоро той се скара с мен. Но моля те, не ми задавай повече въпроси в този момент. Ще ти разкажа всичко, когато се върнеш, но реших, че трябва да научиш, преди да заминеш.
— Значи вината е негова?
— Не мога да ти обясня толкова набързо, татко. Сигурно съзнаваш, че в момента изпитвам огромен срам и не бива да ме разпитваш.
— А Джон Грей?
— Нещата между нас не са се променили.
— Кълна се, че не те разбирам. Знаеш, че Джордж е получил две хиляди лири от твоите пари — от твоите и от нечии други. Но нямаме време да обсъждаме това сега. Трябва да тръгвам. Знаеш какво мисля за Джордж и тази новина ме радва… това е всичко.
И той замина и остави Алис сама с тъжните си мисли.
Джордж Вавасор бе получил съобщението за смъртта на дядо си един ден преди Алис, но го бе получил в късния следобед. Вместо веднага да замине за Уестморланд с пощенския влак, той бе предпочел да се види с няколко души, преди да напусне Лондон, като най-вече искаше да говори с адвоката си преди изчитането на завещанието. Затова остана още един ден в града и се качи на същия влак, който бе хванал чичо му. Той крачеше по перона и се оглеждаше за свободно място, когато погледна в едно от купетата и видя чичо си. Двамата се познаха, но не си казаха нищо. Джордж се качи в друго купе. На следващата сутрин, още преди съмване, те се срещнаха отново в ресторанта на гарата в Ланкастър.
— Значи баща ми си е отишъл, Джордж — рече чичото на своя племенник.
Отиваха на едно и също място и господин Вавасор чувстваше, че ще бъде добре да се помирят, преди да стигнат там.
— Да — отвърна Джордж. — Най-накрая си отиде. Чудя се каква е била последната му несправедливост.
Читателят несъмнено помни, че той бе получил първото писмо на Кейт, в което тя му бе казала за промяната в завещанието на стария земевладелец. Джон Вавасор се извърна отвратено. Скръбта му може би не бе толкова силна, но дори не се бе замислял за завещанието. Самият той не очакваше нищо, но не завиждаше на племенника си за наследството, което му се полагаше. В този момент мислеше за стария земевладелец като за баща, който винаги се бе отнасял добре с него. Приемаше, че Джордж не таеше подобна любов в сърцето си, но бе напълно неприемливо да говори по този начин за дядо си броени дни след смъртта му.
Чичото се извърна, но не каза нищо. Джордж го последва навън с предложение:
— Няма да намерим превоз в Шап — рече той. — Защо не си наемем файтон от Кендал?
Чичото се съгласи и двамата завършиха пътуването си заедно. Размениха си не повече от десетина думи във файтона, като Джордж не спираше да пуши. Когато спряха пред старата къща, те установиха, че някой друг ги бе изпреварил — госпожа Гринаул току-що бе пристигнала с карета от гарата в Шап. Тя бе тръгнала от Норич и се бе качила на техния влак в Манчестър.
Петдесет и пета глава
Завещанието
Пристигането на госпожа Гринаул донесе огромна утеха на Кейт. Ако не беше леля й, тя нямаше да може да посрещне чичо си и брат си по начина, по който го направи. И двамата се държаха донякъде сдържано заради присъствието й — онази учтива сдържаност, присъща на непознати хора. Джордж не бе виждал леля си от дете и двамата трябваше да бъдат представени един на друг.