— Опасявам се, че няма да получите много от тази последна клауза, господин Вавасор — рече адвокатът, след като свърши. — Земевладелецът нямаше дългове, но се съмнявам, че в банковата му сметка са останали повече от петдесет лири. Освен това стойността на имуществото е доста скромна. Не го е поддържал през последните десет години, но поне е платил всички дългове.
— Точно както предполагах — изсъска Джордж. Гласът му бе неприятен. Очите му блестяха и белегът му бе зейнал грозно. — В гнева си старецът се е опитал да ме ограби, защото не се подчиних на волята му последния път, когато го видях, преди да умре. Подобно завещание няма как да бъде валидно.
— Не мога да кажа нищо по този въпрос в момента — отвърна адвокатът.
— Къде е другото завещание? Онова, изготвено преди това?
— Ако помня правилно, изготвихме две преди това.
— И къде са те?
— Не е моя работа да знам това, господин Вавасор. Мисля, че го видях да унищожава едно, но не съм напълно сигурен. Що се отнася до другото, не мога да кажа нищо.
— Какво смяташ да правиш? — попита Джордж, обръщайки се към чичо си.
— Да правя? Ще изпълня завещанието, разбира се. Нямам избор. Сестра ти е най-облагодетелствана от него. Ще получава по петстотин лири на година до края на живота си, а ако се омъжи и ти не се ожениш или ако има син, а ти нямаш, той ще наследи всичко.
Известно време Джордж мълчеше, потънал в мисли. Не беше ли възможно, чрез Алис и Кейт, да успее да си върне имота? Може би, ако се оженеше за Алис… Но той трябваше да получи контрол върху имуществото веднага, за да може незабавно да започне да изкарва пари от него. А завещанието бе направило това напълно невъзможно. Делът на Кейт не й бе оставен безусловно: парите трябваше да минат през ръцете на чичо й Джон. Завещанието бе съставено така, че да го лиши от всичките му надежди.
— Проклето мошеничество! — рече той.
— Какво имате предвид, сър? — попита Гограм и се обърна към него.
— Онова, което казах. Проклето мошеничество. Кой е бил в стаята, когато завещанието е било изготвено?
— Свидетели на подписването бяха…
— Не попитах за подписването. Кой е бил в стаята, когато завещанието е било изготвено?
— Аз бях с дядо ви.
— И никой друг?
— Никой друг. Присъствието на друг човек в подобен момент би било много необичайно.
— Тогава считам този документ за най-обикновен боклук.
След тези думи Джордж Вавасор напусна стаята, като тресна вратата след себе си.
— Никога преди не съм бил обиждан така — промълви адвокатът, в чиито очи се бяха появили сълзи.
— Той е един разочарован и разорен мъж — отвърна Джон Вавасор. — Не мисля, че трябва да обръщате внимание на думите му.
— Но това не му дава право да ме обижда. Просто изпълних дълга си. Дори не съм съветвал дядо му. Поведението му бе жестоко и недостойно. Ако отново го срещна, ще му кажа това.
— Едва ли ще го срещнете отново, господин Гограм.
Адвокатът си тръгна, като преди това посъветва господин Вавасор да инструктира адвоката си в Лондон да предприеме стъпки за доказване валидността на завещанието.
— Едно от най-солидните завещания, които някога съм изготвял — рече господин Гограм. — Ако бъде признато за невалидно, ще се откажа от професията си.
Кой щеше да каже на Кейт? Това бе първата мисъл на Джон Вавасор, след като изпрати адвоката. Дали щеше да успее да се прибере в Лондон, без да се скара с племенника си? И какви бяха неотложните му задължения в ролята на изпълнител на завещанието на стария земевладелец? Изобщо нямаше да се учуди, ако Джордж си припишеше ролята на господар на имението и поискаше да му дадат ключовете, които в момента бяха в Кейт, и дори прибегнеше до насилие, за да ги получи. Какво трябваше да направи при такова стечение на обстоятелствата?