Беше ясно, че не можеше да избяга и да се върне в клуба си с нощния пощенски влак. Имаше задължения във „Вавасор Хол“ и тези задължения бяха такива, че почти съжали за позицията, в която го бе поставило завещанието на баща му. След време личното му състояние щеше да нарасне значително, но непосредствените последици бяха крайно неприятни. Той погледна през отворената врата, към тъжните борове, които бавно се поклащаха от вятъра, и си каза, че би продал наследството и всичките си задължения много евтино, ако такава продажба бе възможна.
Завари сестра си сама в трапезарията.
— Е, Джон? — рече тя. — Какво гласи завещанието?
— Къде е Кейт? — попита той.
— Излезе с брат си.
— Той взе ли шапката си?
— О, да. Помоли я да излязат на разходка и тя веднага се съгласи.
— Предполагам, че той ще й каже тогава — заключи Джон Вавасор, след което описа условията на завещанието на госпожа Гринаул.
— Браво! — възкликна вдовицата. — Радвам се за нея. Много обичам Кейт и сега ще може да се омъжи за всеки, когото си поиска.
Петдесет и шеста глава
Още една планинска разходка
След като напусна стаята, в която бе обидил адвоката, Джордж незабавно се насочи към салона, в който седяха леля му и сестра му.
— Кейт — рече той, — вземи шапката си и излез на разходка с мен. Приключихме работата.
Шапката и шалът на Кейт бяха в стаята, така че двамата излязоха след по-малко от минута. Поеха надолу по широкия път за карети, който пресичаше пустия и занемарен двор. Стигнаха портата, преди някой да проговори. Кейт чакаше Джордж да й каже за завещанието, но не смееше да го попита. Той възнамеряваше да й каже всичко, но първо искаше да се подготви. Не беше нещо, което можеше да бъде разкрито просто така, като най-обикновена новина.
— Накъде ще поемем? — попита Кейт, след като минаха през старата и разхлопана порта.
— Нагоре по хълма — отвърна Джордж. — Денят е хубав и искам да се махна от чичо си.
След като заобиколиха боровете, тя се обърна и го поведе към широколистната гора, през която двете с Алис бяха минали на път за Хоус Уотър през онзи паметен следобед. Изкачиха Бийкън Хил, преди Джордж да започне своята история. Кейт не бе на себе си от любопитство, но въпреки това не се бе осмелила да му зададе въпрос.
— Е — рече Джордж, когато спряха да си починат пред мостчето над рова, бележещ границата на гората, — не искаш ли да знаеш какво ти е оставил старецът?
Той я изгледа смръщено в очите.
— Но може би вече знаеш — добави.
Беше излязъл с нагласата да не се кара със сестра си. Преди да обиди онзи адвокат, той бе преценил, че в момента единствената му надежда бе да остане в добри отношения с нея, поне докато не реши какво да предприеме. Но истината бе, че яростта и разочарованието му бяха толкова големи, че просто не можеше да спре горчивите думи, напиращи в гърлото му. Изпитваше онзи неподправен и безграничен гняв, който кара хората да се чувстват сами срещу целия свят. Просто беше побеснял и не можеше да се спре.
— Не знам нищо за това — отвърна Кейт. — Ако знаех, щях да ти кажа. Въпросът ти е несправедлив към мен.
— Започвам да се чудя дали мога да вярвам на когото и да било — заяви той. — Дядо ми е направил всичко по силите си, за да ме лиши от наследство.
— Казах ти, че точно от това се опасявах.
— И те е направил свой наследник.
— Мен?
— Да, теб.
— Но той изрично ми каза, че няма да го прави.
— Но ти казвам, че го е направил.
— В такъв случай, Джордж, ще сторя онова, което му казах, че ще направя, ако изготви подобно завещание, и веднага ще прехвърля имота на твое име. Като чу това, той се закле, че никога няма да ми го остави.
— Колко си глупава! — възкликна той и я спря с ръка. — Какво си магаре! Защо си му казала това? Знаеше, че в такъв случай никога не би ти завещал имота.
— Той ме попита, Джордж.
— Пфу! Разори ме, а можеше да ме спасиш.
— Но пак ще те спася, ако ми е завещал имота. Нямам никакво намерение да те лишавам от наследство. Бог ми е свидетел, че не съм спирала да защитавам интересите ти тук, във „Вавасор Хол“. Ще подпиша всичко необходимо, за да ти прехвърля правата върху имота.