Шеста глава
Мостът над Рейн
— Джордж — каза Кейт още преди да ги е достигнала, — може ли да ти задам един въпрос? Нарочно ли си подготвил вещите си за отворен търг?
Тя стрелна Алис с очи и веднага осъзна, че се бе случило нещо, което не й позволяваше да се присъедини към добродушните й задевки, така че продължи в същия дух, само че още по-бързо, за да прикрие объркването й и да й даде време да се окопити, преди да тръгнат.
— Можеш ли да повярваш? Беше наредил три бръснарски ножчета на масата…
— Един мъж трябва да се бръсне, Кейт. Дори в Базел.
— Но не и с три бръснарски ножчета едновременно. Както и с три четки за коса, половин дузина четки за зъби, малка колекция от гребени и четири или пет стъклени шишенца с метални капачки, които изглеждат така, сякаш са съдържали отрова. Мога само да предположа, че си искал да изплашиш клетата камериерка. Прибрах всичко, но запомни, че ако отново ги извадиш, ще се оправяш сам. И не съм прибрала ботушите ти, Джордж. Отказвам да го направя. За какво са ти три чифта ботуши в Базел?
— Когато свършиш с изброяването на вещите ми, предлагам да се разходим до моста. Но само ако Алис е съгласна.
— О, да, съгласна съм.
— Хайде тогава — рече Кейт.
Тръгнаха. Когато стигнаха моста, Алис и Кейт вървяха заедно, а Джордж крачеше зад тях. Беше близо, но не взимаше участие в разговора им, сякаш бе дошъл просто като техен придружител. Кейт изглеждаше напълно доволна от това разпределение и си бъбреше с Алис, сякаш за да покаже, че между нея и брат й не се бе случило нищо сериозно. Едва ли има нужда да казвам, че Алис не направи опит да покани Джордж да се присъедини към тях. Той ги следваше по петите е ръце зад гърба и поглед, вперен в паважа, сякаш за да демонстрира, че бе изцяло на тяхно разположение.
— Знаеш ли, много ми се иска да избягам — заяви Кейт.
— Къде искаш да избягаш?
— Ами… това не е толкова важно. Може би в онази малка странноприемница в Хандек. Там е толкова самотно и никой не е чувал за мен. И ще имам водопада, разбира се. Но се опасявам, че ще искат да си платя сметката и това ще бъде ужасно.
— Но защо искаш да избягаш точно сега?
— Няма да го направя, тъй като знам, че не би искала да се прибираш сама с Джордж. И предполагам, че той ще се почувства задължен да тръгне след мен, както прави сега. Чудя се какво си мисли, крачейки по моста след нас. Предполагам, че ако не бяхме тук, щеше да пие бира в онази кръчма долу.
— Струва ми се, че ако наистина му се ходеше, щеше да отиде въпреки нас.
— Това е много неблагодарно от твоя страна, имайки предвид, че досега нито веднъж не ни е карал да го чакаме. Но както казах, страх ме е да се прибера вкъщи. Ти се връщаш при Джон Грей, което може да е приятно, но аз се връщам при… при леля Гринаул.
— Това е твой избор.
— Не е така. Нямам никакъв избор по въпроса. Разбира се, бих могла да откажа да говоря с леля Гринаул и никой не би могъл да ме принуди, но истината е, че нямам избор. Представи си — цял месец в Ярмът в компанията на жена като нея!
— Не бих имала нищо против. Леля Гринаул винаги ми е правила впечатление на мила жена.
— Може да е мила жена, но трябва да ти кажа, че според мен е лош човек. Някога чувала ли си я да говори за съпруга си?
— Никога. Мисля, че поплака малко, когато дойде на улица „Кралица Ан“, но това бе съвсем естествено.
— Той бе трийсет години по-възрастен от нея.
— Но все пак беше неин съпруг. И дори сълзите й да са били престорени, какво от това? Какво би направила ти на нейно място? Разбира се, че не е трябвало да се омъжва за него. Била е на трийсет и пет и не е имала пукнат грош, докато той е бил богат и цели трийсет години по-възрастен от нея. Всички казват, че е била добра съпруга и сега, след като наследи парите му, едва ли би могла да се залива от смях три месеца след смъртта му.
— Не, не искам да се залива от смях, но и не искам да плаче. Права е да носи траурно облекло, но няма нужда да бъде толкова тържествена и така придирчива по отношение на шапките си. Очите й са вечно червени от скръб и мокри от сълзи, но веднага щом зърне някой мъж, започва с язвителните забележки.
— Тогава защо се съгласи да отидеш в Ярмът с нея?
— Защото има четиресет хиляди лири. Ако господин Гринаул й бе завещал скромна издръжка, едва ли щях да й протегна ръка.