— Отговори ми! — извика той и я разтресе, стискайки яката на дрехата й.
— О, Джордж, доживях да се срамувам от собствения си брат!
— Отговори ми — повтори той и отново я разтресе.
— Отговорих ти. Няма да кажа онова, което искаш от мен. Последния път, когато го видях жив, дядо разсъждаваше напълно трезво. Не беше сенилен. Просто изпълняваше решение, което бе взел отдавна. Няма да ме накараш да кажа нещо друго, като ме гледаш така и ме разтърсваш. Изобщо не ме познаваш, ако си мислиш, че можеш да ме изплашиш, сякаш съм малко дете.
Докато я слушаше, той продължаваше да стиска яката на пелерината, която носеше, но постепенно хватката му отслабна. Остави я да се изкаже, сякаш единственото нещо, което бе искал да направи, бе да я накара да му отговори.
— Значи така стоят нещата между нас? — попита той, когато тя свърши. — Това е твоята представа за почтеност. Струва ми се, си се главозамаяла от мисълта за всички тези пари. Чудя се дали двамата с чичо ми не сте замислили това предварително.
— Няма да посмееш да го попиташ, защото е мъж — отвърна Кейт.
Очите й се бяха напълнили със сълзи, но не от страх, а от яд заради характера на обвинението, отправено към нея.
— Мислиш, че няма да посмея? Скоро ще се увериш, че не ми липсва смелост. А що се отнася до теб, с всички твои обещания… Кейт, знаеш, че съм мъж на думата си. Кажи ми, че ще направиш онова, за което те моля, иначе лошо ти се пише.
— Нима имаш предвид, че ще ме убиеш? — попита тя.
— Да те убия? Да, защо не? При положение че се отнасяте по този начин с мен, защо да не го направя? Защо да не те убия? Теб и Алис, имайки предвид как ме предадохте!
— Клетата Алис! — рече Кейт и го погледна право в очите, давайки му да разбере, че не се страхуваше от заплахите му.
— Клетата Алис?! Проклета лицемерка! И двете сте такива: проклети, превзети, вероломни интригантки! Хайде, отиди и кажи на чичо си и на онази старица, че съм заплашил да те убия. Кажи и на съдията, когато те извикат в съда, за да ме лишиш от наследството ми. Лъжкиня проклета!
Той я бутна грубо и тя залитна и падна тежко на твърдата земя.
Джордж не се наведе, за да й помогне да се изправи и дори не погледна към нея, а продължи напред през обраслата с храсти пустош. Не бе поел по пътеката към Хоус Уотър, нито по пътеката, по която бяха дошли. Вървеше на север и Кейт, след като се надигна и седна на една малка купчина камъни, го изгледа как се спуска по склона и постепенно изчезва от поглед. Не тичаше, но крачеше много бързо и нито веднъж не погледна през рамо към нея. Накрая извивката на земята го скри от погледа й.
Отначало мислите й бяха насочени към него. Не се бе страхувала, че ще я нарани, дори когато го бе попитала дали смята да я убие. Кръвта й бе вряла от яд, а сърцето й бе препускало, но нито за миг не се бе уплашила. Въпреки това тя продължи да мисли за него, за неговото нещастие и за неговата немилост. Не се съмняваше, че той бе напълно и безвъзвратно разорен и опозорен. И това бе човекът, в когото бе вярвала и за когото не само бе жертвала себе си, но се бе опитала да жертва и собствената си братовчедка! Какво щеше да прави сега? Когато изчезна от погледа й, на нея й се стори, че потъва в някакъв ад, от който никога нямаше да може да избяга.
Кейт знаеше, че бе наранила ръката си при падането, но известно време не я мърдаше и се опитваше да не й обръща внимание. Бе решила да не мисли за себе си. След десетина минути тя стана и откри, че дясната й ръка е напълно безполезна и я боли при всяко движение. Опипа я с лявата и установи, че бе счупена малко под лакътя. Първата й мисъл бе дали да му каже това, когато го срещне в къщата. Как трябваше да му опише падането си? Може би трябваше да го излъже и да му каже, че се е подхлъзнала, спускайки се по склона сама? Разбира се, че той нямаше да й повярва, но едно такова извинение щеше да направи всичко много по-лесно. Не й мина през ум, че можеше да не го види до края на деня и че що се отнасяше до него, нямаше да й се наложи да лъже.
Запъти се обратно към вкъщи, като държеше дясната си ръка притисната в тялото с лявата. Разбира се, че щеше да й се наложи да обясни счупването, когато стигнеше, но истината бе, че мислеше само за обяснението, което щеше да даде на брат си. Що се отнасяше до другите, тяхната реакция не я интересуваше. „Ето ме, ръката ми е счупена, така че по-добре извикайте доктор.“ Това би било напълно достатъчно за тях.
Когато навлезе в гората, пътеката бе станала съвсем тъмна. Небето се бе задръстило с облаци и не след дълго започна да ръми. Постепенно дъждът се усили и още преди да достигне Бийкън Хил, небесата се бяха отворили и дъждът се бе превърнал в безмилостен порой. Въпреки болката, тя застана под едно дърво, използвайки извинението на дъжда, за да си почине няколко минути и да помисли над онова, което щеше да му каже. Осъзна, че можеше да го срещне още преди да е достигнала къщата и за пръв път изпита страх от него. Нима щеше да излезе от дърветата и да се опита наистина да я убие? Нима бе заобиколил, след като се бе скрил от погледа й, за да я издебне внезапно и да изпълни заплахата си? Кейт направи опит да се затича, но откри, че не можеше, защото движението й причиняваше болка. Продължи да крачи бързо през силния дъжд, държейки ръката си притисната към тялото, като оглеждаше дърветата за Джордж. Но никой не й се нахвърли по пътя обратно към „Вавасор Хол“. Ако бе способна да разсъждава трезво, щеше да прецени, че той нямаше как да я изпревари толкова бързо, дори ако бе изкачил стръмния склон, по който го бе видяла да се спуска. Истината бе, че Джордж съвсем се бе отдалечил и почти бе преполовил пътя до Бамптън, като в този миг напразно се опитваше да закопчее палтото си, за да се предпази от дъжда. Бесовете го бяха обладали и самият той нямаше представа къде отива.