Нито чичо й, нито леля й, й бяха повярвали. Това бе напълно естествено и тя знаеше, че не й бяха повярвали. Отсъствието на Джордж, неговата избухливост и сериозността на нараняването й ги караха да се съмняват в достоверността на думите й. Но не можеха да я разпитват в сегашното й състояние. Госпожа Гринаул все пак я попита каква е вероятността племенникът й да се върне във „Вавасор Хол“.
— Мога само да кажа, че пое в посока към Бамптън — отвърна Кейт. — Може би е отишъл в Пенрит. Беше ядосан на всички ни и тъй като къщата вече не е негова, сигурно е решил, че не иска повече да спи тук. Но кой може да каже? Той не разсъждава трезво, когато е ядосан.
След заминаването на доктора, Джон Вавасор се отдаде на разсъждения, опитвайки се да достигне до истината. „Сигурен съм, каза си той, че докторът подозира нещо. Познах го по тона му и го видях в очите му. Подозира, че Джордж е счупил ръката й. Но как мога да го докажа? И какво ще постигна, ако го направя? Клетото момиче! Може би за нея ще е по-добре да се престорим, че й вярваме.“
Той реши, че това наистина щеше да бъде по-добре. Защо да се нагърбва със задачата да държи сметка на своя ненормален племенник, особено, при положение че не можеше да докаже нищо? Завещанието щеше да му създаде достатъчно проблеми. Той закопня да се върне в клуба си, а офисът на улица „Чансъри Лейн“ вече не му се струваше толкова ужасен. Насочи се към спалнята си, като по пътя почука на вратата на Кейт, за да попита как е.
Междувременно госпожа Гринаул бе получила съобщение в спалнята на племенницата си. Прислужницата бе почукала на вратата и й бе връчила бележка, донесена от едно момче от Шап и предназначена за госпожица Вавасор. Бележката не бе сгъната и не бе адресирана. По-скоро бе смачкана на топка, а посланието бе следното: „Изпрати дрехите ми по момчето. Няма да се връщам в къщата.“ Госпожа Гринаул я показа на Кейт, след което отиде да приготви багажа на племенника си. Куфарът му бе връчен на момчето, което пое обратно към Шап с каруцата си. Господин Вавасор научи за това, когато се качи горе.
Госпожа Гринаул не й зададе повече въпроси нито тази нощ, нито на следващия ден. Но на сутринта на втория ден, след като докторът я бе прегледал и бе обявил, че се възстановява задоволително, любопитството й бе взело връх. Истината бе, че освен любопитство, тя изпитваше и дълбоко възмущение. Вдовицата не бе толкова себична, колкото брат си, и имаше много по-твърд характер. Ако наистина се окажеше, че Джордж бе наранил сестра си, тя би жертвала всичко, за да го накаже за това вероломство.
— Кейт — рече тя, когато докторът си тръгна, — очаквам да ми кажеш цялата истина за случилото се между теб и брат ти, довело до този инцидент.
— Казах ти истината.
— Но не цялата истина.
— Казах ти всичко, което мога да ти кажа, лельо. Той се скара с мен, без да има причина да го прави, но едва ли смяташ, че мога да ти разкрия причината за кавгата? Най-вероятно и двамата грешахме, така че нека не говорим повече за това.
— Той прояви ли грубост, когато се скарахте?
— Когато е ядосан, езикът му винаги става груб.
— Но удари ли те?
— Скъпа лельо, не ми се сърди, но нямам желание да бъда разпитвана. Предпочитам да не отговарям на повече въпроси по темата. Не виждам ползата от тях.
Госпожа Гринаул познаваше племенницата си достатъчно добре и знаеше, че нямаше да измъкне нищо повече от нея, но вече бе напълно сигурна, че счупването й не бе резултат от най-обикновено падане.
Беше убедена, че брат й я бе наранил. Иначе Кейт нямаше да откаже да отговори на последния въпрос и щеше категорично да отрече обвинението, отправено към брат й.
— Щом така си преценила, добре — рече госпожа Гринаул. — Но ще ти кажа нещо. Брат ти Джордж по-добре да не ми се мярка пред очите.