— Млада жена с издръжка от шестстотин лири на година може да прави каквото си поиска — заяви леля Гринаул. — Това е по-добре, отколкото да получаваш рента през следващите десет години.
— И несъмнено ще трае по-дълго — отбеляза Кейт.
Тя искаше Алис да дойде при нея в Уестморланд преди тези шест месеца да са изтекли и спомена това желание на чичо си. Той обеща да попита дъщеря си, но не каза нищо повече по въпроса. След това си замина, оставяйки лелята и нейната племенница сами във „Вавасор Хол“.
— Какво ще правим, ако онзи див звяр реши да дойде тук? — попита госпожа Гринаул, обръщайки се към брат си.
Вавасор можеше само да изрази надеждата, че дивият звяр ще стои на разстояние.
Дивият звяр наистина стоеше на разстояние, поне докато госпожа Гринаул бе в къщата. Сега ще се върнем при него и ще проследим пътя му надолу по планината, под проливния дъжд, до Бамптън, малко селце в подножието на Хаус Уотър. Читателят помни, че след като удари сестра си, той й обърна гръб и хукна надолу по склона, като нито веднъж не се обърна, за да види дали е добре. Бе открил, че вече няма власт върху нея, поне що се отнасяше до това да я убеди да излъже, ако я принудеха да свидетелства. Колкото повече я бе заплашвал, толкова по-сигурна бе ставала в това, че дядо й бе разсъждавал напълно трезво, когато бе решил да промени завещанието си. Бе го погледнала в очите и бе отказала да му се подчини, а той се бе почувствал така, сякаш бе забила нож в гърба му. Какво можеше да направи? Истината бе, не можеше да направи нищо. Бе й казал, че ще я убие. Гневът го бе накарал да каже това. Гневът го бе убедил, че това е единственото възможно решение. Но какво щеше да постигне, ако я убиеше? Или по-скоро, ако я бе убил там, в планината? Нищо! Щяха да го обесят! Дори нямаше да изпита удовлетворение от това, че й е отмъстил. Ако бе убил онзи старец, който, за съжаление, вече не можеше да бъде застигнат от подобна съдба, но ако бе успял да сложи отрова във виното му, например, преди да изготви новото завещание, тогава би имало смисъл от подобно деяние! Той бе обмислил този вариант, но така и не се бе осмелил да предприеме нещо, и в момента се укоряваше за този факт. Нямаше да постигне нищо, ако убиеше сестра си. Така че овладя гнева си и й обърна гръб, оставяйки я сама да се прибере вкъщи.
Малко след това заваля. Дъждът го завари на голия склон на планината. Той разсеяно закопча палтото си, както вече описах, и продължи да се спуска, но постепенно пороят се превърна в буря и той бе принуден да наклони главата си на една страна, за да я предпази от поривите, идващи от север. Придържайки шапката си с ръка и извърнат от вятъра, той достигна долината в подножието на склона и постепенно пътеката, по която вървеше, се превърна в път. Джордж не познаваше местността толкова добре, колкото сестра си, и нямаше представа къде се намираше. Бе взел само едно решение, откакто бе изоставил сестра си, и това решение бе да не се връща във „Вавасор Хол“. Знаеше, че нямаше смисъл да се връща там. Със заплахи не можеше да постигне нищо и всички в къщата го мразеха. Самият той не знаеше какво щеше да прави сега. Може би трябваше да замине за Лондон и да се опита да измъкне някакви пари от Алис. Все още бе член на парламента и въпреки че бе мокър до кости, тази мисъл му донесе някаква утеха.
Когато наближи селото, Джордж застигна малко овчарче, слизащо от планината. От него научи къде се намираше.
— Бамптън — отвърна момчето с акцент, който бе почти шотландски.
Когато Вавасор го попита дали там имаше кабриолет, то просто го зяпна, защото не знаеше думата. Накрая все пак успя да разбере нуждата на своя събеседник и отвърна:
— Джон Апълтуейт от Крейгс има голяма каруца.
Крейгс беше ферма, която не след дълго изплува на хоризонта на около два километра навътре в долината. Надявайки се, че ще успее да открие по-бързо превозно средство от каруцата на Джон Апълтуейт, Вавасор се насочи към странноприемницата в центъра на селото. Но не успя да открие подходящо превозно средство нито там, нито във фермата на Апълтуейт, така че малко след шест часа отново пое пеша в дъжда към Шап. Разстоянието бе почти осем километра и тесните пътеки бяха лепкави и кални. Преди да тръгне, той бе изпил чаша горещ ром с вода, но ефектът от алкохола се оказа прекалено краткотраен и не след дълго започна да зъзне от студ.
Продължи да върви, окаян и изтощен до смърт. Подобни преходи в дъжда наистина са изтощителни, но човек рядко се чувства нещастен. Вървял съм по тези планински пътеки и съм бил изморен, гладен, премръзнал, подгизнал и без пукната стотинка. Дори съм заспивал в канавката, надвит от умората. Но винаги ми е било леко на сърцето, защото в планинския въздух има нещо, което прави човек безгрижен и щастлив, колкото и да е изморен. Джордж Вавасор обаче беше окаян и нещастен и с всяка несигурна стъпка ставаше по-окаян и по-нещастен. Какво са осем километра ходене за един млад мъж, колкото и силно да вали и колкото и кален да е пътят? Какво са осем километра ходене за един млад мъж, дори и вече да е изминал дванайсет? Сестра му Кейт дори нямаше да ги усети. Но от време на време Джордж спираше, облягаше се на живия плет и проклинаше лошия си късмет. Проклинаше дядо си, чичо си, сестра си, братовчедка си и себе си. Проклинаше мястото, където бяха живели предците му, проклинаше цялото графство. Проклинаше дъжда, проклинаше вятъра и проклинаше градските си ботуши, които се бяха просмукали с влажна лапавица. Проклинаше чезнещата светлина и тъмнината, която се спускаше над него. Отново и отново проклинаше завещанието, което го бе ограбило, и адвоката, който го бе изготвил. Проклинаше майката, която го бе родила, и бащата, който го бе оставил без наследство. Замисли се за Скръби и прокле и него, знаейки, че той съвсем скоро щеше да му поиска още пари. Проклинаше Камарата на общините, която му бе струвала толкова много, проклинаше алчните избиратели, които нямаше да го изпратят там, ако не им бе платил. Замисли се за онези две хиляди лири и прокле и Джон Грей. Прокле го два пъти. Прокле и целия свят, както и всички светове отвъд него. Проклинайки всичко, той най-накрая достигна странноприемницата в Шап.