— Тогава не си по-добра от нея.
— Не съм и именно затова искам да избягам. Но вината не е изцяло моя. Виновен е светът, в който живеем. Никой не се отрича от богатите си роднини. Когато тя ми предложи да отидем заедно в Ярмът, дядо ме помоли да се съглася и това е напълно естествено. Когато казах на Джордж, той отвърна: „Да, разбира се, че трябва да отидеш. Тя има четиресет хиляди лири!“ Това също е напълно естествено. Човек не може да се преструва, че е по-мъдър или по-добър от роднините си. И в крайна сметка какво мога да очаквам от нейното наследство?
— Нищо, поне според мен.
— Нито пени. Аз съм почти на трийсет, а тя е едва на четиресет и разбира се, че ще се омъжи пак. А за себе си бих казала, че на този свят едва ли има някой, който да се интересува по-малко от пари.
— Със сигурност няма.
— Но въпреки това човек не може да се отрече от богатите си роднини. Такъв е светът, в който живеем.
Тя направи кратка пауза, след което продължи:
— Но искаш ли да ти кажа защо я търпя, Алис? Може би ще сметнеш истинската причина за точно толкова долна, колкото ако ламтях за парите й.
— Защо го правиш?
— Защото може да помогне на кариерата на Джордж. Аз не искам пари, но той може да иска. И имайки предвид за какво му трябват, струва ми се, че всеки член на семейството е длъжен да му помогне. Сигурна съм, че ще се издигне в парламента, и ако зависеше от мен, щях да изхарча и последното пени от богатството на рода Вавасор, за да му гарантирам място там. Когато казах това на дядо, той се нахвърли върху мен. Помислих си, че ще ме прогони от къщата.
— И щеше да го заслужаваш след всичко, което се случи.
— Не ме е грижа. Да ме изпъди. Бях решена да му кажа какво мисля. Наруга ме, но после се разкая и вечерта дори влезе в спалнята ми, целуна ме по бузата и ми даде банкнота от десет лири. Какво си мислиш, че направих с нея? Изпратих я като дарение за следващата кампания на Джордж и в момента е заключена в неговото ковчеже. Не му казвай, че ти казах.
Двете спряха и се облегнаха на парапета на моста.
— Ела тук, Джордж — рече Кейт и му направи място до себе си. — Не ти ли се иска да поплуваш малко като онези момчета, които видяхме от терасата? Водата изглежда толкова примамливо.
— Не бих казал… освен ако не говориш за приятен начин да се доплува до оня свят.
— Иска ми се да се пусна по течението — рече Кейт. — Особено на тази светлина. Съмнявам се, че ще се удавя.
— Съмнявам се, че няма да се удавиш — каза Алис.
— Ще бъде толкова приятно да чувстваш как водата се плъзга по крайниците ти, а течението те носи с главата напред към Ротердам.
— И ще пристигнеш там без дрехи — отбеляза Джордж.
— Те ще бъдат докарани с лодка. Не видя ли, че онези момчета имаха лодка? Но ако живеех тук, щях да плувам само на лунна светлина. Сега водата изглежда толкова бистра и сияйна и ромоли така меко! Предполагам, че морето в Ярмут ще бъде съвсем различно.
Нито един от двамата не й отвръщаше, но тя продължаваше да говори за реката, за леля им и за предстоящото си пътуване до Ярмут. Нито един от двамата не й отвръщаше, но въпреки това нямаха какво да си кажат. Стояха там, облегнати на парапета, и гледаха надолу към реката. От време на време гласът на Кейт се извисяваше и спираше чувството, напиращо да ги обземе, че сърцата им са прекалено пълни за разговори.
След малко Алис потръпна. Ръцете й се разтрепериха и Джордж по-скоро усети, отколкото видя това.
— Студено ти е — рече той.
— Не.
— Ако ти е студено, да се прибираме. Стори ми се, че потръпваш от нощния въздух.
— Не беше това. Мислех си за нещо. Не ти ли се е случвало да мислиш за нещо, което те кара да потръпваш?
— Случва ми се често. Толкова често, всъщност, че съм се научил да потръпвам вътрешно. Иначе хората ще решат, че страдам от парализа.
— Нямам предвид неща, които се случват в момента — обясни Алис. — Говоря за отминали неща: може би дума, която съм изрекла преди десет години, а не е трябвало да изричам. Най-обикновени малки грешки, дори мои собствени мисли за напълно маловажни неща. Те често ме карат да потръпвам.
— Но не защото си извършила убийство.
— Не. Но предполагам, че става дума за едно и също нещо: моята съвест.
— А! Ти си по-добър човек от мен. Съмнявам се, че е съвестта ми. Аз потръпвам тогава, когато осъзная, че не съм се възползвал от някоя възможност, а това се случва много често. Но както ти казах, потръпвам вътрешно. Не съм спрял да треперя, откакто излязохме на тази разходка, заради една възможност, която пропуснах. Хайде, да се прибираме. Трябва да станем в пет, а сега е единайсет. Мога да треперя и в леглото.