— Не, Плантагенет. Не мисля това.
— Нима вярваш, че съм натоварил господин Бот със задачата да те наблюдава? Отговори ми, Гленкора.
Тя се поколеба за миг, чудейки се какво всъщност мислеше по този въпрос.
— Той безспорно ме наблюдава — отвърна накрая.
— Това не отговаря на въпроса ми. Вярваш ли, че съм го натоварил с тази задача?
— Не, не вярвам.
— Тогава какво право имаш да говориш за шпиони? Не съм изпращал шпиони да те наблюдават. Ако някога се стигне дотам, че да разчитам на шпиони, за мен всичко ще е приключило.
Господин Палисър каза това с чувство, което почти се доближаваше до страст, и успя да докосне сърцето на жена си. Без значение дали бе изпратил шпиони да я наблюдават, или не, тя знаеше, че бе направила точно онова, което той бе обявил, че никога не би направила. Бе се вслушала в любовните слова на бившия си любовник. Бе получила и носеше в себе си писмо от този мъж, в което той я молеше да избяга с него. И в никакъв случай не бе решила, че няма да го направи. Бе предала доверието на своя съпруг и докато той говореше за вярата, която имаше в нея, духът на Гленкора се разбунтува срещу начина, по който го бе измамила.
— Знам, че не те правя щастлив — рече тя. — И знам, че никога няма да успея да те направя.
Той я погледна, поразен от неочаквано сериозния й тон, и видя, че цялото й излъчване се бе променило.
— Не разбирам какво имаш предвид — рече той. — Никога не съм се оплаквал. Не си ме карала да се чувствам нещастен.
Той бе от онези мъже, за които това бе достатъчно. Щом жена му не го караше да се чувства нещастен, какво повече можеше да очаква от нея? Несъмнено Гленкора можеше да направи много повече за него. Можеше да го дари с наследник. Но той бе просто един мъж и знаеше, че тя нямаше вина за този лош късмет.
Но сега сърцето й се бе отворило и тя започна да говори, отначало бавно, но постепенно с все повече увереност и страст:
— Не, Плантагенет, никога няма да те направя щастлив. Ти никога не си ме обичал и аз никога не съм обичала теб. Дори за миг не сме се обичали. Не трябваше да те обвинявам в това, че имаш шпиони. Не трябваше да ходя на партито на лейди Монк. Направих много грешки, но най-голямата ми грешка бе това, че ги оставих да ме убедят да стана твоя жена!
— Гленкора!
— Остави ме да говоря, Плантагенет. Ще бъде по-добре да ти кажа всичко и ще го направя. Ще ти кажа всичко — всичко! Наистина обичам Бурго Фицджералд. Обичам го! Обичам го! Как мога да спра да го обичам? Нима не го обичах още преди да се запознаем? Нима ти не знаеше това? Наистина обичам Бурго Фицджералд и почти бях решила да му призная това на партито на лейди Монк и да избягам с него. Но когато той ме заговори…
— Нима те е помолил да избягаш с него? — попита съпругът и тонът му ясно показа, че отровата на ревността най-накрая бе достигнала сърцето му. Все пак той бе човек от плът и кръв.
Гленкора веднага си помисли, че нямаше право да разкрива тайните на своя любовник, въпреки че бе разкрила своите, защото това не отговаряше на представите й за чест и достойнство.
— Когато двама души се обичат, нима имат нужда от молби?
— Да разбирам ли, че си искала да отидеш с него?
— Това нямаше ли да е най-доброто решение за теб? Плантагенет, не те обичам… поне не така, както една жена трябва да обича своя съпруг. Но Бог ми е свидетел, че първата ми мисъл винаги е за това как да те спася от нещастието, което ти причинявам.
След тези думи тя се изправи, приближи се до него и го грабна за сакото. Той се стресна и отстъпи назад, но не каза нищо. Продължи да я гледа, докато тя говореше.
— Какво значение има дали ще се удавя или ще захвърля живота си на вятъра, като избягам с мъж като него, при положение че ти ще можеш да се ожениш отново и да си имаш дете? Аз ще умра… и ще го направя доброволно. Как ми се иска да умра! Плантагенет, бих се самоубила, ако не ме беше страх.
Господин Палисър бе висок, а жена му ниска, така че той се бе надвесил над нея и се взираше с блеснал поглед в лицето й. Тя гледаше нагоре към него с широко отворени очи.
— Бих го направила — рече Гленкора. — Бих го направила! Бих го направила! Нима има нещо, за което да живея?
Нежно, бавно и много внимателно, сякаш се страхуваше от онова, което правеше, той обви ръка около кръста й.
— Грешиш за едно нещо — промълви той. — Аз наистина те обичам.
Тя поклати глава, докосвайки гърдите му с косата си.