— Наистина те обичам — повтори той. — Ако имаш предвид, че не го показвам, това е вярно. Знам, че е вярно. Мислите ми са насочени към други неща.
— Да — отвърна тя. — Мислите ти са насочени към други неща.
— Но наистина те обичам. Ако се окаже, че ти не би могла да ме обикнеш, това ще бъде голямо нещастие и за двама ни. Но не означава, че сме обречени на позор. Що се отнася до другото нещо, което спомена… това, че още нямаме дете…
Докато говореше, той я притисна в обятията си.
— … мислиш прекалено много за това… много повече от мен. Не съм се оплаквал по този въпрос… дори на самия себе си.
— Знам какво мислиш, Плантагенет.
— Грешиш, повярвай ми. Разбира се, че съм нетърпелив и може би съм показал това нетърпение в опитите си да го скрия. Но никога не съм те лъгал, Гленкора.
— Не, никога не си ме лъгал!
— Предпочитам да съм женен за теб и да останем бездетни, пред това да се оженя за друга, дори тя да ме дари с наследник. Ще се опиташ ли да ме обикнеш?
Гленкора мълчеше. В този момент, след признанието, което бе направила, тя не можеше да се застави да му каже, че ще се опита. Ако го направеше, това би означавало, че прекалено лесно е приела прошката му.
— Скъпа моя, според мен трябва да напуснем Англия за известно време — рече той, като все още я държеше за китката. — До края на тази сесия няма повече да се занимавам с политика. Искаш ли да прекараме лятото в Швейцария, или може би в някоя немска минерална баня? След това, когато времето се разхлади, можем да заминем за Италия.
Тя продължаваше да мълчи.
— Може би твоята приятелка Алис Вавасор би искала да дойде с нас?
Той я убиваше с добротата си. Гленкора все още не можеше да му отговори, но когато спомена името на Алис, тя нежно пъхна ръката си в неговата.
В този миг на вратата се почука — силен и рязък звук, който незабавно бе повторен.
— Влез — каза господин Палисър, дръпна ръката си и отстъпи на няколко метра от жена си.
Петдесет и девета глава
Херцогът на Св. Банги в търсене на министър
Икономът бе почукал, като го бе направил така, че да стане ясно, че бе почукал именно той, а не някой лакей.
— Моля за извинение, сър, но херцогът на Св. Банги е тук.
— Херцогът на Св. Банги! — възкликна господин Палисър и се изчерви.
— Да, сър, негова светлост е в библиотеката. Помоли ме да ви предам, че много иска да ви види, и аз му отговорих, че в момента сте в компанията на жена си.
— Добре си му отговорил. Кажи му, че ще дойда след две минути.
Икономът се оттегли и господин Палисър отново остана сам с жена си.
— Сега трябва да тръгвам, скъпа моя — рече той, — и може би няма да се видим до вечерта.
— Не искам по никакъв начин да ти преча — отвърна тя.
— О, не, няма да ми пречиш. Предполагам, че ще бъдеш готова около девет.
— Нямах предвид това — отвърна тя. — Не мисли повече за Италия. Дошъл е да ти каже, че имат нужда от теб в кабинета.
Той отново се изчерви.
— Може би — рече, — но дори да имат нужда от мен, това не означава, че ще се съглася. Но не бива да карам херцога да чака. Довиждане.
И той се обърна към вратата.
Тя го последва и го дръпна за ръката, принуждавайки го да спре и отново да се обърне към нея. Успя да улови и двете му ръце и ги стисна в своите, като в същото време го погледна в лицето с очи, преливащи от сълзи. Той й се усмихна нежно и стисна ръцете й в отговор, след което си тръгна… без да я целуне. Не че не искаше да го направи. Щеше да я целуне, ако смяташе, че поводът го изискваше.
„Твърди, че ме обича — каза си лейди Гленкора, — но дори не знае какво е да обичаш.“
Въпреки това тя знаеше, че той бе проявил изключително благородство. Веднага щом остана сама, тя извади писмото от джоба си и го накъса на малки парченца, без да го чете, след което хвърли парчетата в огъня. Докато правеше това, тя окончателно реши никога повече да не мисли за Бурго Фицджералд като за свой бъдещ господар. Струва ми се, че бе взела това решение по-рано, още когато двамата с Бурго се бяха разделили в трапезарията на лейди Монк. Бе имала достатъчно смелост, както и порочност, да си помисли, че би могла да избяга с него и дори да си каже, че ще го направи, и да се постави в това положение. Бе проявила достатъчно и от двете, когато бе заявила на съпруга си, че ще бъде добре да стори това. Но не беше нито достатъчно смела, нито достатъчно порочна, за да го направи наистина. Бе признала това, говорейки за идеята да отнеме живота си: беше я страх да предприеме това последно отчаяно действие. По тази причина, знаейки всички тези неща, тя накъса писмото, което бе носила толкова дълго в себе си, и го изгори в камината.