— Когато един мъж е дал думата си, той не може да се отметне от нея.
— Разбира се. Но може да бъде освободен от задължението на обещанието си. Лейди Гленкора…
— Жена ми ще ме освободи, разбира се. Не става въпрос за това. Щастието й изисква да заминем и вината за това е отчасти моя. Ето защо трябва да се откажа от целта, която преследвах толкова дълго.
— О, не! — каза херцогът. — Ако си напълно сигурен, че е наложително…
— Наложително е.
— Хм. Все пак бих могъл да ти дам двайсет и четири часа.
Господин Палисър не отговори веднага и на херцога му се стори, че вижда някакво колебание в очите му.
— Предполагам, че няма да е възможно да говоря с лейди Гленкора?
— Няма да има полза от това, Ваша Светлост. Тя веднага ще обяви, че иска да остане в Лондон, но това не би променило факта, че имам дълг да я заведа в чужбина.
— Не мога да кажа. Наистина не мога. Подобна възможност се отваря веднъж в живота на човек. И на твоята възраст! Захвърляш най-добрия политически пост, който един човек може да получи. Не си спомням някой на твоите години да е получавал такъв шанс. Мъж, който още няма трийсет години, да бъде предложен за канцлер на хазната и да откаже, защото трябва да заведе жена си в чужбина! Палисър, дори ако тя умираше, пак нямаше да имаш оправдание да заминеш. Тя може да отиде, но ти трябва да останеш!
В продължение на няколко минути господин Палисър мълчеше, след което стана от стола и се приближи до прозореца.
— Има неща, които са по-лоши от смъртта — заяви той, без да се обръща. Гласът му бе съвсем тих, а в очите му се бяха появили сълзи. Думите бяха по-скоро прошепнати, отколкото изречени, но херцогът ги чу и веднага осъзна, че нямаше право да го притиска повече по този въпрос.
— Нима това е последната ти дума? — попита той.
— Струва ми се, че да. Но вие дойдохте толкова скоро след като взех решение да заминем в чужбина. Истината е, че го взех десет минути преди да обявят името ви… и ми се струва, че трябва да ви помоля за част от онези двайсет и четири часа, които ми предложихте. Една малка част ще ми бъде достатъчна. Ще ме приемете ли, ако ви дойда на гости тази вечер, да кажем в осем? Ако Камарата на лордовете е в сесия, ще ви потърся на площад „Св. Джеймс“.
— Ще заседаваме след осем, струва ми се.
— Тогава ще се видим там. И, Ваша Светлост, ще ви помоля да мислите за мен като за ваш приятел, а не като за ваш съпартиец по този въпрос.
— Разбира се, разбира се.
— Казах ви нещо, което не бих споделил с никой друг.
— Мисля, че можете да разчитате на моята дискретност.
— Сигурен съм в това. И, Ваша Светлост, уверявам ви, че тази жертва ще бъде почти непоносима за мен. Онова, което днес ми предложихте, е единственото нещо, което някога съм искал. Мислех за него и работех за него, надявах се и изпадах в отчаяние, имаше мигове, когато си въобразявах, че е по силите ми, и други, когато си казвах, че никога няма да го постигна.
— Трябва да знаеш, че нито аз, нито Брок, нито който и да било друг, се съмняваме в това. Самият Файнспън заяви, че си най-подходящият кандидат.
— Задължен съм ви. Но ви казвам всичко това, за да разберете колко наложително е да изпълня дълга, който ме принуждава да откажа предложението.
— Но още не си отказал — рече херцогът. — Ще те изчакам в Камарата, независимо дали заседават или не. Опитай се да се присъединиш към нас. Направи всичко по силите си. Няма да казвам нищо за дълга, който спомена, но ако можеш да го направиш съвместим с държавната си служба, задължително трябва да го направиш. Дължиш го на родината си.
След това херцогът си тръгна и господин Палисър остана сам.
Той не бе имал време да разсъждава върху признанието на жена си и думите й все още отекваха в ушите му: „Наистина обичам Бурго Фицджералд. Обичам го! Обичам го!“ Това не бяха приятни думи за един млад съпруг. Безспорно има мъже, които биха се почувствали много по-засегнати от Плантагенет Палисър. Той бе спокоен и хладнокръвен и нямаше склонност да придава по-голямо значение на думите, отколкото те заслужаваха. Освен това не бе подозрителен по природа. Дори за миг не си бе помислил, че Гленкора бе предала честта му, въпреки че все още чуваше признанието й в ушите си. Тези думи безспорно тежаха на сърцето му и го караха да се чувства така, сякаш светът се бе превърнал в мрачно и недружелюбно място. През първия четвърт час след заминаването на херцога, той мислеше повече за жена си и Бурго Фицджералд, отколкото за Лорд Брок и господин Файнспън. В едно нещо бе сигурен: бе простил на жена си и я бе прегърнал, след като бе чул признанието й, а тя му бе показала, че ще даде всичко от себе си, за да заслужи тази прошка. Бе видял това в очите й. Замисли се за любовта и призна пред себе си, че се бе оженил, без да обича и без да изисква любов. И вината за това бе предимно негова. Всъщност не беше ли изцяло негова? Той призна, че това бе така. Но сега… сега я обичаше. Чувстваше, че не би могъл да понесе да се раздели с нея, дори ако нямаше публичен скандал. Признанието й, че обича друг мъж, го бе разкъсало отвътре. Най-накрая бе успяла да докосне сърцето му. Има мъже, които обичат съпругите си, дори и да не са обичали никого преди брака си.