— Аз съм семеен мъж, господин Вавасор, и по тази причина никога не рискувам. Никога не отхапвам повече, отколкото бих могъл да сдъвча.
Бе казал това в отговор на предложението на Джордж да приеме писмена гаранция за покриването на разходите от предизборната кампания, платима в срок от три месеца.
— Толкова скоро след смъртта е трудно наследството да бъде усвоено — обясни Джордж. — Особено когато наследеното имущество е истинско имущество.
— Много трудно — отвърна господин Скръби, който бе научил всички подробности около новото завещание на стария земевладелец.
Вавасор осъзна това, прокле адвоката наум и си каза, че може би някой ден ще убие и него заедно с Джон Грей, както и още неколцина от враговете си. Два дни след този отказ той отново се отби на улица „Грейт Марлборо“. Този път носеше четирите малки листчета, които вече споменахме, и ги връчи на господин Скръби, очаквайки неговото одобрение. Адвокатът внимателно ги огледа, първо от едната страна по хоризонтала, а после от другата по вертикала. Но преди да научим неговата присъда, трябва да се върнем назад във времето и да проследим историята на тези четири листчета. Те бяха съвсем нови, така че няма да ни се наложи да се връщаме много.
Малко преди единайсет часа сутринта прислужницата на Алис почука на вратата на дневната, където господарката й седеше сама, и й съобщи, че един „джентълмен“ е дошъл да я види. Всички познаваме тона, използван от прислужниците, когато обявяват джентълмен, който според тях не е истински джентълмен.
— Джентълмен е дошъл да ме види? Какъв джентълмен?
— Ами… госпожице, не мисля, че е от нашия тип, но изглежда прилично.
Алис Вавасор не искаше да лишава никой друг от присъствието си (освен братовчед си, разбира се) и тъй като джентълменът не можеше да бъде Джордж, тя реши да го приеме.
— Да се качи — отвърна тя. — Но ми се струва, Джейн, че трябва да го попиташ как се казва.
Джейн го попита и се върна почти веднага.
— Господин Леви.
Това се случи скоро след завръщането на Джордж Вавасор от Уестморланд. Той се бе прибрал късно предишната вечер и се намираше в дневната си по време на посещението на господин Леви.
Алис стана, за да приеме своя посетител, и веднага разбра причината за особения тон на своята прислужница. Господин Леви определено не бе от онези джентълмени, с които тя бе свикнала. Посетителят беше мургав мъж с остри очи, разположени твърде близо едно до друго, клюнест и доста месест нос и черни мустаци, но без брада. Алис изобщо не го хареса, но въпреки това се изправи, за да го посрещне, като му кимна и го покани да седне.
— Татко облечен ли е? — попита тя своята прислужница.
— Не, госпожице, не бих казала, че е.
Алис бе решила, че ще бъде добре господин Леви да знае, че в къщата имаше и друг мъж.
— Дошъл съм по работа, госпожице — рече господин Леви, когато останаха сами. — Но не се притеснявайте. Ще откриете, че всичко е в реда на нещата, струва ми се.
Той извади калъф от джоба на жилетката си, в който имаше бележка. Подаде бележката на Алис. Тя я взе и веднага видя, че бе адресирана до нея от братовчед й Джордж.
— Да, господин Джордж Вавасор — рече господин Леви. — Предполагам, че никога не сте ме виждала преди, госпожице?
— Не, сър, не мисля — отвърна Алис.
— Аз съм секретарят на вашия братовчед.
— О, вие сте секретар на господин Вавасор. Ако нямате нищо против, бих искала да прочета бележката.
— Разбира се, госпожице.
Писмото на Джордж Вавасор до неговата братовчедка гласеше:
„Скъпа Алис,
Мислех, че след случилото се между нас при последната ни среща, когато се върна от Уестморланд, ще науча, че си внесла парите в сметката ми. Но открих, че това не е така и ти прощавам, разбира се, защото жените рядко знаят какво правят, когато се занимават с финансови дела. Несъмнено си чула за несправедливото отношение на дядо ми и съм убеден, че си не по-малко възмутена от мен. Споменавам това сега, защото условията на завещанието правят твоето обещание към мен още по-важно и неговото изпълнение още по-наложително.