— Ето ти парите в брой, за които настоя с твоите проклети подозрения — рече Джордж. — Едва ли се притесняваш от този двуседмичен срок.
— Срокът не е нито твърде кратък, нито твърде дълъг — отвърна господин Скръби. — Можем спокойно да живеем на кредит, докато изтече. Ще изпратя един от хората си при Граймс, за да му каже, че не мога да говоря с него до… един момент…
Той погледна една от сметките.
— … до петнайсети.
Но Джордж Вавасор не бе искал точно това. Той желаеше сметките незабавно да бъдат превърнати в пари, за да може да прехвърли на някой друг отговорността по принуждаването на Алис да ги плати, ако размисли.
— Можем да изчакаме до петнайсети — отсече Скръби и върна сметките на своя клиент.
— Нали каза, че имаш нужда от хиляда? — отвърна Джордж.
— Хиляда като за начало. В никакъв случай по-малко.
— Тогава задръж две.
— Не! Не виждам смисъл от това. Съберете парите от собствения си банкер и ми дайте чека на петнайсети или шестнайсети.
— Колко си подозрителен, Скръби, мътните да те вземат!
— Не съм. Изобщо не съм подозрителен. Просто не приемам подобни сметки, това е всичко!
— И защо не приемаш подобни сметки? Всички знаят, че братовчедка ми разполага с голямо богатство, с което може да се разпорежда както намери за добре.
— Истината е, господин Вавасор, че сметки, разписани от дами… и то от дами, които по никакъв начин не са свързани с бизнеса… тук не става въпрос само за хартията.
— Нищо на този свят не би могло да е по-сигурно.
— Занесете ги в ситито и чуйте какво ще ви кажат банкерите. Ще ви кажат същото. Могат и да ги приемат заради вас, разбира се. Не казвам нищо за това.
— Бих ти описал брачното ни споразумение, но не мога, защото си непознат. Но както и да е. За мен няма значение.
— Разбира се, че няма. Срокът е толкова кратък, че няма значение. Съберете парите от собствения си банкер и след това, ако не ви се разкарва дотук, изпратете ми чек за хиляда лири, когато времето изтече.
Господин Скръби се зачете в някакви книжа, които държеше в дясната си ръка, сякаш разговорът бе приключил. Вавасор го изгледа гневно. Прокле адвоката наум и белегът му зейна. Господин Скръби продължи да чете, без да обръща внимание нито на белега, нито на неизречените ругатни. Вавасор стана и си тръгна, без да се сбогува с него.
Докато крачеше по улица „Грейт Марлборо“ и минаваше през най-непривлекателната част на Сохо, движейки се в посока към „Странд“, Джордж се чудеше как да включи господин Скръби в плановете си. Тези планове имаха една-единствена цел: отмъщение. Напоследък в поведението на господин Скръби към него се бе появило нещо ново — някакво нетърпение и дори неуважение, което го караше да чувства, че бе паднал в очите на своя адвокат. Не че той го смяташе за по-непочтен или по-глупав отпреди. По-скоро господин Скръби беше като плъх, надушил окуцял кон. Вавасор проклинаше своя адвокат и се чудеше как може да го убие, без да го заловят.
Читателят не бива да предполага, че парламентарният представител на район Челси бе решил да задоволи жаждата си за мъст с убийството, на когото и да е от хората, които мразеше. Самият той не смяташе, че някога би станал убиец. Истината бе, че извличаше задоволство от самата мисъл да осъществи тези пъклени планове. Реши, че нямаше да е разумно да убие Скръби и Джон Грей по същото време, тъй като всички знаеха, че бе свързан с тях, освен ако не убиеше и трети човек. Джордж разсъждаваше върху целесъобразността на това да прекрати кариерата на този трети човек и го правеше точно толкова често, колкото обмисляше убийствата на другите двама. Едва ли има нужда да споменавам, че въпросният трети човек беше парламентарният представител на район Челси.
Тъй като самият той се нуждаеше от пари в брой, предложението на господин Скръби да остави четирите сметки на банкера си и да ги осребри, когато парите станат налични, не го уреждаше. Освен това силно се съмняваше, че след края на тези четиринайсет дни парите щяха да бъдат в сметката му. Алис можеше да се окаже принудена да каже на баща си, за да изтегли парите, а Джон Вавасор най-вероятно щеше да успее да спре плащането. Трябваше да отнесе сметките в ситито и да се опита да ги осребри там. Днес вече бе твърде късно да направи това, така че се отправи към квартирата си, а след това отиде в Камарата. Прекара цялата вечерна сесия с шапка, захлупена ниско над очите, обмисляйки онези пъклени планове, които вече споменах.