— В никакъв случай. Всичко между нас приключи.
— А той знае ли, че е приключило?
— Предполагам, че знае.
— Предполагаш, че знае! При теб нещата приключват прекалено често!
Това бе много жестоко. Може би Алис бе заслужила този укор, но въпреки това думите на баща й бяха жестоки. Ударът бе толкова силен, че я зашемети. В очите й се появиха сълзи и тя дълго време мълчеше, защото знаеше, че ако отвори уста, ще се разрида.
— Знам, че се държах ужасно — рече Алис най-накрая. — Но бях наказана и можеше да ми спестиш това!
— Не съм искал да те наказвам — отвърна той, стана от стола си и започна да крачи из стаята. — Не искам да те наказвам. Но и не искам да те видя разорена!
— Значи трябва сама да отида при господин Раунд.
Господин Вавасор продължи да крачи из стаята, подрънквайки с монетите в джоба на панталоните си и избутвайки столовете, които се оказваха на пътя му. Накрая той постигна компромис с дъщеря си. Каза й, че се нуждае от един ден, за да обмисли молбата й и обеща да я уведоми за решението си на следващата сутрин.
Шестдесет и първа глава
Сметките са уредени
Господин Вавасор не знаеше какво да прави с дъщеря си. Тя бе подписала четири сметки на обща стойност от две хиляди лири и бе поискала от него, почти без да му се извинява, да й помогне с тяхното плащане. Нищо не й пречеше утре да разпише друга сметка за още по-голяма сума! Как можеше да постъпи с такава дъщеря? „Не ми трябват парите й — рече си той. — И ако остане без средства, ще се опитам да й помогна от собствения си джоб. Но сърцето ми се къса, като я гледам как прахосва парите си по този начин!“
Господин Вавасор се отправи към кабинета си на „Чансъри Лейн“, но нямаше намерение да се отбива в кантората на адвоката господин Раунд. Вместо това изпрати бележка по куриер до улица „Съфък“ и отговорът на тази бележка пристигна под формата на самия господин Грей. Тези дни той живееше в града и често се виждаше с господин Вавасор. Всъщност не бе напускал Лондон от онзи паметен ден, когато бе хвърлил своя съперник надолу по стълбите на квартирата си. Оттогава бе научил много неща за кариерата на Джордж Вавасор и се разтреперваше от ужас при мисълта, че някое момиче може да се обвърже с мъж като него.
Беше си вкъщи, когато бележката на господин Вавасор му бе доставена, и веднага се отправи пеша към „Чансъри Лейн“. Много добре знаеше пътя до кабинета на господин Вавасор, защото бе придобил навика да се отбива често там. Двамата мъже говореха предимно за Алис. Джон Грей беше търпелив и упорит мъж, който бе уверен във възможностите си и вярваше, че рано или късно ще постигне целта, която преследваше. Не се бе отчаял по отношение на Алис. И въпреки че бе признал пред себе си, че тя се бе държала много глупаво, или по-скоро неразумно, той не й се бе ядосал. Гледаше на разтрогването на годежа им и на последвалото й обещание към братовчед й като на последствия от умствено разстройство — сериозно и неприятно заболяване, което може би щеше да я измъчва до края на дните й и да й причини още много терзания (както на нея, така и на него). Но според него това заболяване можеше да бъде излекувано. Може би пациентката нямаше да бъде толкова силна, колкото преди, но поне щеше да бъде здрава. Той не би я изоставил, ако бе научил, че страда от болест, с която лекарите са запознати и по същия начин не би я изоставил сега, когато бе развила болест, която още нямаше име. Той вече бе научил от господин Вавасор, че Алис бе осъзнала невъзможността на това да се омъжи за братовчед си и по своя тих, търпелив и упорит начин, започваше да се чувства уверен, че някой ден ще успее да заведе своята любима в Недъркоутс.
Кабинетът, в който Джон Вавасор бе обречен да прекарва дванайсет часа на седмица по време на всяка сесия до края на живота си, несъмнено беше мрачно и потискащо място. Нямам представа дали някой би могъл да работи на подобно място седем часа на ден и пет дни в седмицата, без да полудее. Съмнявам се, че е имало такива случаи. Често съм бродил по тези коридори, без да попадна на следа от човешки живот, в пълна и абсолютна тишина. Склонен съм да мисля, че в опит да спасят служителите си от самоубийство, лорд-канцлерите от време на време се смиляват над тях и ги изпращат заедно с куриерите в някой парк или луксозен клуб, за да облекчат безполезността на тяхното съществувание.
Противната колекция от стаички (като най-противната беше тази на господин Вавасор) всъщност не се намираше на Чансъри Лейн. От Чансъри Лейн се отделяха три-четири по-тесни улички и няколко тъмни и тихи ниши. Някои от тях бяха задънени, други се сливаха с по-големи, но също толкова мрачни улици, където се намираха затворите за длъжници, а трети водеха до така наречените адвокатски сдружения — учреждения, за които повечето обикновени хора не бяха чували и за които, поне според мен, голяма част от самите адвокати не знаеха. Кой е чувал за Сдружението на Симъндс? Но някой Симъндс, несъмнено уважаван в своето време, бе основал това сдружение и то съществуваше до ден-днешен. Кой е запознат с целите и ползите от Сдружението на Стейпълс? Кои са неговите членове и с какво се занимават? Освен това Сдружението на Стейпълс беше сдружение с претенции, тъй като имаше свой собствен параклис или по-скоро сграда, която, поне отвън, имаше църковен вид, както по отношение на архитектурата и градината, така и по отношение на фасадата, гледаща към Холборн. Това несъмнено бе една неприветлива, но доста голяма постройка със старинна врата и достолепно излъчване.