— Паднах точно тук — рече тя. — Последното нещо, което видях от него, беше гърбът му, докато вървеше към онази долина там. Когато се изправих, все още го виждах. Беше една от онези вечери, когато облаците са тъмни, но всеки предмет изпъква с една особена яснота, защото въздухът е чист. Дълго стоях тук и го гледах, държейки ръката си, но той нито веднъж не се обърна назад. Знаеш ли какво, Алис? Струва ми се, че никога повече няма да го видя.
— Имаш предвид, че е решил окончателно да прекрати взаимоотношенията ви?
— Не мога да ти кажа какво точно имам предвид! Струваше ми се, че той се отдалечава от мен и сякаш излиза от моя свят и влиза в друг. Съвсем ясно виждах силуета му на фона на светлото небе и крачеше много бързо, докато не се скри зад билото на онзи хълм. Разбира се, тогава мислех, че ще се върне в имението. Дори се уплаших, че може да ме издебне в гората по пътя обратно. Въпреки това имах усещането, че никога повече няма да го видя. Мисля, че хората го наричат предчувствие.
— Оттогава не ти ли е писал?
— Нито дума. Не забравяй, че той не знаеше за нараняването ми. Сигурна съм, че няма да ми пише и съм решила да му отвърна със същото. Ако има нужда от пари, ще му изпратя, но няма да му пиша.
— Опасявам се, че винаги ще има нужда от пари, Кейт.
— И аз. Само ако знаеше колко страдах, когато ме принуди да ти напиша онова писмо! Но истината е, че се отнесох чудовищно с теб! Разбира се, че не биваше да го пиша.
— В онова писмо нямаше нищо нередно.
— Беше жестоко писмо. Цялото нещо беше жестоко. По-скоро трябваше да умре от глад на улицата, отколкото да посегне на парите ти. Трябваше да се откаже от парламента и от всичко останало! Отдавна имах своите подозрения, но това окончателно ме настрои срещу него. Бях започнала да се съмнявам, че той е мъжът, за когото го мислех… и когото ти описвах.
— Можех и сама да преценя това — каза Алис.
— Разбира се, че си го направила. Но аз постоянно се опитвах да те накарам да не го съдиш толкова строго. Алис, мила моя Алис! И двете страдахме заради него, ти може би повече от мен. Но аз се отказах от всичко заради него. Целият ми живот бе устроен така, че да му служа. Бях като негов домашен любимец, който изпълнява всичките му команди. Караше ме да правя неща, които бяха долни и ужасни. И аз чудесно съзнавах това и въпреки всичко му се подчинявах. Бих могла да кажа, че почти го боготворях. Дори сега, ако се върне при мен, най-вероятно ще му простя.
— И аз ще му простя, но не бих направила нищо повече от това.
— Но той никога няма да се върне. Никога няма да ни помоли за прошка. Никога няма да я поиска. Няма сърце.
— Толкова дълго ламти за пари, че дяволът е превърнал сърцето му в камък — заяви Алис.
— Но може да бъде толкова мил, когато поиска… може да говори толкова нежно! Помниш ли как се държа в Швейцария? Помниш ли онази тераса в Базел? Помниш ли онази прекрасна вечер, когато гледахме момчетата, плуващи в реката?
— Да… помня.
— И аз! И аз! Алис, бих дала всичко, което имам на този свят, ако можех да се върна там, в Швейцария!
— Ако казваш това заради мен, Кейт…
— Не го казвам заради теб. За мен няма значение къде ще осъзная, че мъжът, когото боготворя, не е бог от злато, а човек от плът и кръв — в Уестморланд или в чужбина. Но ти не трябваше да загиваш, премазана под развалините на неговия храм.
— Не съм премазана, Кейт!
— Прекалено горда си, за да го признаеш, разбира се.
— Ако имаш предвид господин Грей, това щеше да се случи независимо дали бяхме заминали за Швейцария или си бяхме останали вкъщи.
— Нима, скъпа?
— Несъмнено.
Двете не си казаха нищо повече за господин Грей. Алис не можеше да говори свободно по този въпрос дори пред братовчедка си. Тя не можеше да признае дори пред себе си, че други я бяха убедили да се отнесе по този начин с него. Беше убедена, че сама бе взела това решение, мислейки, че постъпва правилно. Отдавна бе започнала да чувства, че бе направила грешка, но тази грешка бе нейна и я бе допуснала сама.