Оттам Бурго се насочи към площад „Гросвенор“, а после надолу към улица „Парк“. Мина през един тесен пасаж, пресече уличката зад една конюшня, каквито имаше много в този район, и излезе на „Парк Лейн“. Бе излязъл по-близо до „Пикадили“, отколкото до къщата на господин Палисър, така че трябваше да се върне няколко метра назад, вървейки покрай оградата на парка. Накрая спря срещу къщата, облегна се на перилото и погледна нагоре към прозорците на лейди Гленкора. Какво очакваше да види? Нима в сърцето му бе припламнала онази страстна любов, която би се задоволила с това да види сянката на любимия човек, минаваща пред прозореца? Тази любов, поне според мен, винаги е невинна. Бурго Фицджералд не обичаше по този начин. Дори се съмнявам, че може да бъде казано, че той наистина обичаше. В сърцето му се бе разгоряло трескаво желание, което той не си направи труда да анализира. Имаше нужда от пари. Искаше нещото, което този Палисър му бе отнел. И искаше да си отмъсти, въпреки че това желание не го изгаряше отвътре като другите две. Освен това жадуваше за красотата на жената, която му бяха отнели. Искаше да я целуне така, както едно време я бе целувал. Искаше да почувства нейната прекрасна мекота. Искаше тя да откликне на ласките му. Но не мисля, че се интересуваше от движението на сянката й, освен ако то не съдържаше някакво скрито послание.
Тогава защо бе дошъл тук? Защото в безразсъдната си глупост не бе знаел какво да предприеме. Има мъже, които не могат да правят нищо друго, освен да преследват онова, което искат. Може би тя щеше да го види от прозореца и да слезе при него. Той не вярваше, че това ще се случи, разбира се. Предполагам, че нито тази, нито някаква друга мисъл бе минала през главата му. Ако легнеш под дърво и отвориш уста, в нея може да падне слива. Струва ми се, че именно тази неопределена надежда го караше да стои облегнат на оградата пред къщата на господин Палисър. Тази неопределена надежда, както и убеждението, изтъкано от отчаяние и любовен копнеж, че ще му бъде по-приятно тук, на открито, под звездите и газовите лампи, отколкото където и да било другаде.
Той гледаше нагоре към прозорците на лейди Гленкора и проклинаше лошия си късмет. Но ругатните му не бяха толкова люти, колкото онези на Джордж Вавасор. В сърцето на Бурго Фицджералд бе останало едно почтено чувство: напълно вярното убеждение, че си го бе заслужил и че щеше да бъде по-добре веднага да се предаде на дявола, вместо да завлича други хора в греховете си. Да, той не обичаше никого, но и не мразеше никого и всеки път, когато разсъждаваше върху съдбата си, той стигаше до заключението, че всичко бе по негова вина. Когато проклинаше късмета си, той го правеше, просто защото да проклинаш е лесно. Джордж Вавасор щеше да смели жертвите си на прах, ако знаеше как, но Бурго Фицджералд не искаше да наранява никого.
Стоя облегнат на оградата, докато му стана студено. Сливата не падна в устата му, така че си тръгна. Пое нагоре към улица „Оксфорд“ и я измина цялата. Стигна чак до улица „Бонд“ и наближи площад „Гросвенор“. На ъгъла едно момиче се приближи и го грабна за ръката, взирайки се в лицето му.
— А! — възкликна тя. — Виждала съм ви и преди!
— Значи си видяла най-окаяния дявол на земята! — отвърна Бурго.
— Не е възможно да сте нещастен — рече момичето. — Какво ви прави нещастен? Имате пари.
— Иска ми се да имах — каза Бурго.
— Имате какво да ядете и да пиете — продължи момичето, — и сте толкова красив! Помня ви. Една вечер бях много гладна и вие ми купихте храна. Сега не съм гладна. Ще ме целунете ли?
— Ще ти дам един шилинг и това ще ти свърши по-добра работа — отвърна Бурго.
— Дайте ми и целувка — рече момичето.
Той първо я целуна, а после й даде шилинга, след което отмина.
„Проклет да съм, ако не мога да се променя“ — каза си той.
„Чудя се дали наистина нещо го измъчва — помисли си момичето. — И преди ми каза, че е нещастен. Как ми се иска да можех да помогна на човек като него!“
Бурго продължи към площад „Гросвенор“ и проникна в къщата по начин, който най-вероятно бе неизвестен на леля му и със сигурност бе неизвестен на чичо му. Преди да си легне, той изпразни джобовете си и преброи пачката банкноти, която държеше в един от тях. Бяха му останали сто и трийсет лири. Лейди Гленкора му бе обещала, че ще го види отново. Бе се изразила съвсем недвусмислено. Но какъв щеше да е смисълът, ако дотогава изхарчеше парите? Бурго знаеше, че не би могъл да държи тези пари в джоба си, без да ги изхарчи. Сети се за леля си. Какво щеше да й каже, ако я видеше утре? Нямаше ли да бъде по-добре да се опита да страни от нея?