Не може да има съмнение обаче, че господин Вавасор бе по-щастлив, вършейки своята почти фиктивна работа, отколкото щеше да бъде без нея. Той често обясняваше, че тя му позволява да живее в Лондон, но истината е, че щеше да живее в столицата с или без това официално назначение. Беше дотолкова свикнал с лондонския живот, още преди да получи възможността да заживее другаде, че нищо не би могло да го задържи задълго извън града. След смъртта на жена си той вечеряше в клуба си всеки ден, освен в случаите, когато бе гощаван от някой свой приятел и се чувстваше щастлив само тогава, когато вечеряше по този начин.
Онези, които са виждали Джон Вавасор да изучава менюто и да поръчва вечеря за себе си и за своя приятел в четири и половина следобед, са го виждали в единствения момент от деня, когато е сериозен и съсредоточен. Всички останали задължения са лесни за него и той ги възприема и отхвърля също толкова лесно. Дори изяждането на самата вечеря не го принуждава да прояви някаква енергичност. Понякога мръщи чело, когато опитва първата си глътка червено вино, но винаги спазва правилото, измислено от самия него, да се наслаждава на храната. Случва се готвачът да го разочарова и тогава той отвръща на удара с удар. Отвръща тихо и с усмивка на лице, но в същото време безмилостно и непоколебимо.
Такива бяха заниманията и житейските удоволствия на господин Вавасор по времето, когато моята история започва. Но не бива да позволявам на читателя да остане с грешното впечатление, че той нямаше добри качества. Ако като млад бе притежавал дарбата на трудолюбието, струва ми се, че сега щеше да блести в своята професия и да си е изградил име и репутация. Господин Вавасор беше недоволен мъж, но въпреки това бе популярен и до някаква степен уважаван. Беше щедър, поне доколкото позволяваха средствата му, държеше на думата си и бе добре запознат с кодекса с неписани правила, които всеки джентълмен от неговата класа бе длъжен да спазва. Знаеше как да се държи в компанията на други мъже, какво да казва и какво да премълчава в подобна компания. Имаше благ характер и бе привързан към много хора, въпреки че не обичаше никого страстно. Освен това на петдесет години все още бе красив мъж с високо чело, а косата и брадата му бяха изпъстрени със съвсем малко сиво. Беше висок и едва наскоро бе започнал да напълнява. Имаше лъскави сиви очи, а устата и брадичката му бяха като изсечени от мрамор и говореха за благороден произход. Повечето хора, които познаваха Джон Вавасор добре, смятаха за много жалко това, че е принуден да прекарва времето си в подписване на документи на Чансъри Лейн.