— Ще говоря с него — заяви лейди Гленкора. — Ще говоря с него, преди да си тръгне.
Вече тя държеше неговата ръка. Обърна се към Бурго, извръщайки се от Алис, и рече със страст, която караше гласът й да трепери:
— Бурго, Бурго, Бурго! Нищо няма да излезе от това. Трябва да ме оставиш. Трябва да си тръгнеш. Ще остана вярна на съпруга си и ще изпълня дълга, който имам към него. Нараних теб, но не искам да наранявам него. Обичах те… знаеш, че те обичах.
Тя все още го държеше за ръката и сега се взря в лицето му, а от очите й рукнаха сълзи.
— Сър — рече Алис, — чухте всичко, което искахте да чуете. Ако имате чест и достойнство, ще я пуснете и ще си тръгнете.
— Никога няма да я пусна, когато ми казва, че ме обича!
— Да, Бурго, ще го направиш! Трябва да го направиш! Никога повече няма да ти кажа това. Никога! Направи онова, за което те моли Алис. Пусни ме и си тръгни… но не мога да понеса мисълта, че съм се отнесла сурово с теб.
— Наистина си сурова… сурова и жестока, както самата ти се изрази.
— Нима? Нека Бог ти прости за тези думи!
— Тогава защо ме отпращаш?
— Защото съм омъжена жена и милея за честта на своя съпруг, въпреки че не милея за своята. Алис, да тръгваме.
Той все още я държеше, но тя щеше да му избяга, ако не се бе навел над нея и не бе обвил ръка около талията й. Но се съмнявам, че щеше да може да направи това, ако тя бе решила да му попречи. Той я притисна в обятията си, наведе се и я целуна по устните. След това си тръгна, като бързо прекоси стаята, спусна се по стълбите и изхвърча от къщата.
— Слава Богу, че си замина! — възкликна Алис.
— Ти можеш да кажеш това, защото не загуби нищо! — отвърна лейди Гленкора.
— А ти спечели всичко!
— Нима? Не знаех, че съм спечелила каквото и да било. Единственото човешко същество, което съм допускала в сърцето си… единственото човешко същество, което някога съм обичала, току-що ме напусна завинаги, а ти ме караш да благодаря на Бог за това, че съм го загубила! Не виждам причина за благодарност — нито по отношение на любовта, нито по отношение на загубата. Всичко е ужасно от началото до края!
— Във всеки случай той вече знае, че не искаш никога повече да го виждаш.
— Разбира се, че не искам. Малко по малко започвам да опознавам самата себе си. Що се отнася до това дали щях да избягам с него, просто не ми достигна смелост. Обмислях го, кроях планове и дори исках да се случи, но вече знам, че никога не бих го направила. Господин Палисър може да се чувства сигурен. Няма да му се налага да ме убеждава да оставам.
Алис знаеше, че няма смисъл да спори с нея, така че се приближи и седна до братовчедка си, тъй като тя отново се бе настанила на табуретката до прозореца. Опита се да я утеши, като започна да я милва по главата като малко дете.
— Знам, че трябва да остана там, където съм! — избухна лейди Гленкора, почти гневно. Говореше бързо и задъхано. — Не съм толкова глупава, че да не знам в какво ще се превърна, ако напусна съпруга си и отида да живея със своя любовник. Не си мисли, че смятам подобен живот за благословия, Алис. Но защо стигнах дотук? Заради женската порядъчност? Пфу! Къде беше тази порядъчност, когато ме принудиха да се омъжа за човек, когото не обичам, против волята ми? Ако бях отишла с него, ако бях избягала с мъжа, който трябваше да бъде мой съпруг, кого един справедлив Бог щеше да накаже по-сурово: мен или онези две жени и чичо ми, които ме измъчваха, докато не ме накараха да се омъжа за Плантагенет?
— Хайде стига, Кора. Замълчи.
— Няма да мълча! Ти беше господарка на собствената си съдба, Алис. Направи онова, което искаше и никой не те спря. Ти също страда, разбира се, но поне можеш да уважаваш себе си.
— Ти също можеш, Кора. Ти също вече можеш.
— Нима? Когато ме целуна, едва се сдържах да не го целуна в отговор с десеторно по-голяма страст. Как бих могла да уважавам себе си? Но всичко е грях. Съгрешавам по отношение на своя съпруг, защото се преструвам, че го обичам, и съгрешавам по отношение на Бурго, който трябваше да бъде мой съпруг, защото го обичам. Ето, чувам господин Палисър на вратата. Ела с мен. Или не, по-добре остани тук, защото той ще се качи горе. Задръж го в тази стая, докато аз се съвзема.
Господин Палисър веднага стори онова, което бе предвидила жена му и след като остави шапката си в антрето, той се качи горе и влезе в малката стаичка. Истината бе, че Алис все още се колебаеше дали да спомене името на господин Фицджералд, или да го премълчи. При нормални обстоятелства щеше да бъде напълно естествено да спомене името на посетител, който се е отбил в къщата, и самата мисъл да премълчи посещението му, просто защото става дума за любовника на съпругата на нейния домакин, я изпълваше с отвращение. Но от друга страна тя дължеше много на лейди Гленкора и не виждаше причина да я злепоставя ненужно. Така или иначе опасността бе отминала.