Господин Палисър обаче веднага сложи край на нейните колебания. — Имали сте посетител? — рече той.
— Да — отвърна Алис.
— Видях го на излизане — обясни господин Палисър. — Срещнахме се на вратата. Той, разбира се, не трябваше да идва тук. Постъпи неправилно и следва да бъде наказан… ако подобни прегрешения се наказваха.
— Струва ми се, че беше наказан — рече Алис.
— Що се отнася до Гленкора — продължи той, сякаш не я бе чул, — реших, че за нея ще бъде по-добре сама да реши дали да го приеме, или не.
— Тя нямаше избор по този въпрос. Пристигането му бе обявено и бе въведен в тази стая. Тя веднага ме повика и мисля, че постъпи правилно.
— Гленкора е била сама, когато той е влязъл?
— За около минута-две, преди аз да дойда.
— Нямам повече въпроси за това — обяви господин Палисър след кратка пауза. Може би бе очаквал Алис да продължи. — Радвам се, че сте били тук, иначе позицията й щеше да бъде много болезнена. За нея, а може би и за мен, е по-добре, че той е дошъл тук. Що се отнася до него, мога само да предположа, че е злодей. Бих простил действията на мъж, заслепен от страст, но не мога да си обясня как един мъж би могъл да се опитва да съсипе както нейната, така и моята репутация.
Чудя се дали докато произнасяше тази реч, съвестта му не му напомни за лейди Дъмбело и онази незабравима вечер, когато си бе позволил да я нарече Гризелда.
Тримата вечеряха в спокойна атмосфера и след това се отдадоха на четене. Не след дълго Алис забеляза, че господин Палисър се прозява и разбра от какво се бе отказал, за да спаси жена си. Той реши да се поразходи из къщата, за да се освежи, и именно тогава Гленкора й разказа за прозяването му в Мачинг.
— Мислех, че ще се разпадне на парчета — рече тя. — Какво ще правим с него?
— Не вярвам, че самият той осъзнава, че го прави — отвърна Алис.
— Това е добре — каза лейди Гленкора, — но какво ще стане, когато зарази нас? Тогава несъмнено ще осъзнае, че го прави. Беше се посветил изцяло на политиката и сега нищо друго не може да задържи вниманието му. Не разбирам защо подобен мъж изобщо е решил, че има нужда от съпруга.
— Много си сурова с него, Кора.
— От сърце ми се иска да се бе оженил за теб. Наистина. Но знам защо се е оженил, разбира се. И би трябвало да му съчувствам, имайки предвид колко голямо е разочарованието му по този въпрос.
Господин Палисър се бе разбудил и се върна в стаята, а остатъкът от вечерта премина в още по-спокойна атмосфера.
Когато излезе от къщата, Бурго Фицджералд зави обратно към площад „Гросвенор“, като отначало нямаше представа къде отива. Почти стигна до вратата на чичо си, преди да осъзнае къде се намира. Спря за малко пред къщата, потънал в мисли. В продължение на около половин час в сърцето му бяха бушували истински чувства. Отново бе притиснал в обятията си жената, която си мислеше, че обича. Бе обвил ръка около нея и я бе целунал, а тонът, с който бе извикала името му, все още отекваше в ушите му.
— Бурго!
Той прошепна името си, сякаш по този начин би могъл да си припомни гласа й. Утеши се с мисълта, че тя наистина го обичаше. За един кратък миг дори си помисли, че би могъл да живее с тази утеха! Но Бурго просто не бе такъв човек. Той бе мъж, който до голяма степен се нуждаеше от утехата на скъпите пастети и екзотичните ликьори, за да се чувства щастлив, а в момента не изглеждаше никак вероятно, че още дълго ще може да си ги осигурява.
Не възнамеряваше веднага да каже на леля си за своя провал, тъй като нямаше да спечели нищо от това. Дори можеше изобщо да не й казва. Така че Бурго обърна гръб на площад „Гросвенор“ и се насочи към клуба си на улица „Св. Джеймс“, надявайки се, че билярдът и брендито с вода ще му помогнат да възвърне самообладанието си. Но докато вървеше, той се прокле за това, че бе позволил на лейди Монк да му вземе онази пачка с банкноти. Защо й бе позволил да го надхитри по този начин? Когато влезе в клуба на улица „Св. Джеймс“, той вече бе забравил за Гленкора и разсъждаваше върху това как би могъл да измъкне онази пачка от ръцете на леля си.