Алис си спомни предишния път, когато бе стояла в тази чакалня, в компанията на Джордж и Кейт. Тогава двете момичета съвсем търпеливо бяха изчакали сандъците им да бъдат проверени от служителите. Но сега Алис пътуваше с големци. Сега пътуваше с хора, които никога не говореха за богатството си и сякаш дори не мислеха за него, но постоянно демонстрираха, че го имат предвид. „Но ми се струва, че бремето надвишава ползите — каза си Алис, — не за пръв път.“
Останаха една седмица в Париж и през това време Алис осъзна, че се е сближила с господин Палисър. Истината бе, че в Мачинг двамата почти не бяха общували и тя не бе научила нищо за него. Сега започна да разбира характера му и се научи как да разговаря с него. Позволяваше му да й говори за неща, от които лейди Гленкора упорито не се интересуваше. Зарадва го, когато извади джобното си тефтерче и си записа бройката на яйцата, които се изяждаха всеки ден в Париж, въпреки мнението на Гленкора, че тази информация не струваше нищо, понеже господин Палисър не можеше да й каже колко от яйцата ставаха за ядене и колко не ставаха. Алис с удоволствие научи, че в Париж работеха близо сто и петдесет хиляди жени, докато лейди Гленкора нарече това голям срам и изрази надеждата си, че те скоро ще си намерят съпрузи. Когато господин Палисър й обясни, че това е невъзможно поради прираста на женското население, тя го разгневи с наблюдението си, че наоколо се разхождат много мъже, които, поне според нея, очевидно нямат съпруги.
— Как ми се иска да се бе оженил за теб! — каза Гленкора на Алис тази вечер. — Винаги щеше да имаш джобно тефтерче в себе си, в което да си записваш разни числа и щеше да се преструваш, че се интересуваш от яйца, бутилки вино и всичко останало. Що се отнася до мен, аз просто не мога. Ако видя гладна жена, мога да й дам пари. Ако е болна, мога да се опитам да я излекувам. Ако чуя, че някой мъж е зъл, мога да го намразя. Но не бих могла да се справя с бедността и престъпността. Не вярвам, че бих могла. Просто мозъкът ми не е достатъчно голям.
Не се запознаха с никого в Париж и бяха доволни, когато седмицата най-накрая свърши.
— Не съм сигурна, че Баден ще ни хареса повече — рече лейди Гленкора. — Но знаеш, че не сме задължени да стоим дълго там. Малко по малко се приближаваме до кюрдите.
Господин Палисър веднага възрази:
— Мисля, че трябва отсега да решим, че ще останем поне месец в Баден.
— Но защо изобщо трябва да решаваме? — попита лейди Гленкора с жален тон.
— Обичам да имам план — отвърна господин Палисър.
— Аз също — рече жена му, — но само за да мога после да кажа, че съм го нарушила.
— Едва ли има нещо, което да мразя повече от това да не изпълнявам намеренията си — заяви господин Палисър.
Като чу това, лейди Гленкора сви рамене, изгледа братовчедка си и направи подигравателна гримаса. Известно време съпругът й се примиряваше с това отношение и трябва да признаем, че се държеше много достойно. Но истината бе, че винаги ставаше онова, което той искаше. Лейди Гленкора се държеше ужасно, като постоянно противоречеше на съпруга си, сякаш бе забравила за саможертвата, която той бе направил за нея. Но никога не ставаше нейното.
Всъщност почти никога, защото все пак успя да извоюва една малка победа. Господин Палисър искаше да се отправят към Кьолн и оттам да се спуснат по Рейн до Баден. Лейди Гленкора веднага обяви, че ненавижда Рейн, защото от всички реки на света, тази е най-надценената и предлага най-скучните гледки, така че ще бъде много нещастна, ако я принудят да пътува по нея. Като чу това, господин Палисър реши да се допита до Алис. Тя също бе пътувала по Рейн с Кейт и Джордж Вавасор, така че гласува за това да минат през Страсбург.
— Тогава ще минем през Страсбург — съгласи се галантно господин Палисър.
— Не че искам отново да видя онази противна църква — рече Гленкора.
— Струва ми се, че за теб всичко е еднакво противно — заяви съпругът й. — Решила си да недоволстваш, така че едва ли има някакво значение кой маршрут ще изберем.
— Това е вярно — отвърна жена му. — Няма голямо значение.
Стигнаха до Баден, като не прекараха почти никакво време в Страсбург. Половината хотел бе на тяхно разположение. Тук за пръв път ползваха каретата и лейди Гленкора дори предложи да докарат Денди и Флърт от Англия. Когато чу това, господин Палисър спокойно посочи, че конете няма да понесат дългото пътуване.
— Ще бъдат толкова съсипани, че ще им трябват поне два или три месеца, за да се възстановят — обясни той.