— Няма да ме уплашиш с тези детски истории, да знаеш. Всички тук ми изглеждат напълно нормални.
— Какво мислиш за онази млада жена, която току-що получи шепа монети от мъжа до себе си?
— Мисля, че е много щастлива. Никога не съм получавала шепа монети, а мъжът, комуто принадлежа, не ми позволява да се забавлявам.
Вече стояха до единия край на масата и изведнъж хората се дръпнаха, сякаш за да им отворят път до свободното място. Лейди Гленкора остави Алис, пристъпи напред и сложи една златна монета в едно от отделенията. После веднага се дръпна назад, с изчервено лице, и хвана Алис за ръката.
— Ето — рече тя — направих го!
Алис бе толкова слисана, че не знаеше какво да предприеме. Вече не можеше да порицае приятелката си, тъй като всички погледи бяха приковани в тях. Не можеше и да я остави, както бе заплашила, че ще направи. Лейди Гленкора се изсмя по своя тих начин, но не помръдна от мястото си.
— Бях решила, че няма да ти позволя да ме разколебаеш — заяви тя.
Междувременно един от служителите бе раздал картите и бе обявил печелившите, а друг нежно бе избутал четири златни монети до онази, която лейди Гленкора бе заложила. След това хитро бе уловил погледа й и с цялата тактичност, на която бе способен, й бе кимнал, избутвайки ги още по-близо до нея. Лейди Гленкора предполагаше, че никой в залата не я познаваше, но грешеше. Всички крупиета и поне половината клиенти знаеха кой бе новият играч на масата. Мястото, до което бе застанала, все още бе свободно. Някой й махна да прибере парите, които току-що бе спечелила. Тя се поколеба и крупието я попита, с онзи тих и безизразен глас, характерен за тези мъже, дали иска парите й да останат там. Тя му кимна и той веднага върна монетите в отделението, където тя бе поставила първия си наполеон. Картите отново бяха обърнати и лейди Гленкора отново спечели. Парите, избутани към нея, този път бяха цяла шепа. Тя вече имаше между двайсет и трийсет наполеона на масата. Преди се бе изчервила, но сега лицето й пламна. Тя грабна ръката на братовчедка си, която буквално трепереше до нея, и се опита отново да се изсмее. Но Алис се вгледа в очите й и осъзна, че бе изплашена. Някой постави стол за нея на масата и в объркването си и без да знае какво да прави, тя седна.
— Да си тръгваме! — изсъска Алис и я стисна за рамото, пренебрегвайки всичко друго, освен целта, която преследваше. — Трябва да станеш! Не можеш да седиш тук!
— Трябва да се отърва от тези пари — отвърна Гленкора, шепнейки. — Тогава ще си тръгна.
Крупието пак я попита дали иска парите й да останат там и тя отново кимна. Вече всички около масата я гледаха. Особено жените — онези противни жени с техните алени бузи, ярки бонета и твърди, безсрамни очи. Някои бяха свалили белите си ръкавици, разкривайки мръсните си ръце. Те се взираха в лейди Гленкора по онзи втренчен начин, който бе характерен за тях. Алис видя това и потрепери от ужас.
Гленкора отново спечели.
— Остави парите — изсъска Алис. — Да си ходим!
— Не мога да ги оставя — отвърна Гленкора. — Ако го направя, ще предизвикам суматоха. Ще загубя следващия път.
Тя говореше английски, разбира се, и най-вероятно никой друг не я разбираше, но смущението й бе повече от очевидно и хората около масата не можеха да извърнат очи от нея. Двамата с крупието за трети път проведоха краткия си разговор и парите й отново бяха натрупани в същото отделение: купчина злато, която предизвикваше завист в сърцата на повечето присъстващи.
Алис се бе облегнала с две ръце на стола, защото краката й се подгъваха. Реши, че ако дяволът се намеси и отново увеличи размерите на купчината злато, ще отиде да намери господин Палисър. Не знаеше какво друго би могла да направи. Не разбираше правилата на тази игра, но бе напълно сигурна, че всички служители около масата са крадци, способни на всякакви подлости и дързости. Може би щяха да продължат да увеличават купчината със злато, принуждавайки лейди Гленкора да остане на масата и надявайки се по този начин да я оплетат в паяжината си. Разбира се, че подозренията й бяха преувеличени, но това бе напълно естествено.
— Веднага ела с мен — рече Алис — или ще те оставя сама.
В този момент крупието събра купчината монети и я отнесе, но Алис не видя това, защото на рамото й бе паднала нечия ръка. Тя се обърна и срещна погледа на господин Палисър.