— Просто беше разтревожен за мен, това е всичко — рече тя. — Знаеш колко суров и неприятен може да бъде понякога, без да иска.
— Не виждам причина да търпя тези неща — отвърна Алис.
— Има причина. Търпиш ги в името на нашето приятелство. А що се отнася до това, че никога не те слушам, знаеш, че това не е вярно.
— Не те ли помолих да не сядаш на масата?
— Разбира се, че ме помоли. Признавам, че постъпих много палаво. Но това няма да се повтори, уверявам те. Алис, нуждая се от теб повече, отколкото когато и да било преди. Сега не мога да ти кажа нищо повече, но трябва да останеш с мен.
Алис се съгласи да спре да събира багажа си и да слезе на закуска. Когато влезе в трапезарията, господин Палисър веднага се приближи и й предложи ръката си. Алис нямаше избор, трябваше да я приеме и да се настани до него. Скоро осъзна, че в учтивия начин, по който той й предлагаше препечен хляб и масло, имаше неизречено извинение. А галантния жест, с който й помогна да се качи в каретата, с която двете с лейди Гленкора излязоха на разходка след вечерята, би могъл да бъде сравнен с молба за прошка на колене. Така че Алис продължи с тях и малко по малко двамата с господин Палисър оправиха отношенията си.
Но Алис така и не научи как господин Палисър се бе сдобрил с жена си и дали изобщо двамата се бяха одобрили. Най-вероятно не.
— Той осъзнава, че това не означава нищо, разбира се — бе казала лейди Гленкора. — Осъзнава, че нямам никакво желание да играя комар.
Във всеки случай престоят им в Баден приключи преждевременно и нито един от тримата не се качи отново в банкетната зала до заминаването им.
Преди да пристигнат в Люцерн, те направиха кратка обиколка на водопадите на Рейн и разгледаха Цюрих. Докато планираха това пътуване, Алис напразно се опита да предотврати минаването през Базел. Беше повече от очевидно, че господин Палисър искаше да посети Базел. Алис не можеше да признае, че свързваше това място с неприятни спомени, които щяха да направят завръщането й там в изпитание. Ако бе споделила това с Гленкора, господин Палисър несъмнено щеше да се съгласи да минат по друг, по-заобиколен маршрут, само и само за да избегнат този швейцарски град. Но тя просто не можеше да се принуди да говори за това. Не обичаше да говори за себе си и за собствените си проблеми дори с братовчедка си. Лейди Гленкора, разбира се, знаеше цялата история с развалянето на годежа й с господин Джон Грей. Знаеше и почти всичко за онази друга история, в която главен герой бе господин Джордж Вавасор. И като всички приятели на Алис, тя мразеше Джордж Вавасор до дъното на душата си и бе готова да приеме господин Джон Грей с отворени обятия, ако съществуваше възможност братовчедка й да го приеме по същия начин. Но Алис бе толкова упорита в мълчанието си, че дори лейди Гленкора не можеше да изтръгне нищо от нея.
— Не казвам, че ме измъчваш с въпросите си — рече веднъж Алис, — но несъмнено измъчваш себе си за неща, които нямат значение. Всичко отдавна приключи. Да, поведението ми бе неприемливо, дори ужасно, но вярвам, че имах добри намерения. Склонна съм да мисля, че бих могла да живея сама или може би с братовчедка си Кейт и да бъда много по-щастлива, отколкото с някой съпруг.
— Това са пълни глупости.
— Може би. Но смятам да опитам. Ние от рода Вавасор не сключваме успешни бракове.
— Имаш нужда от това някой да разбие сърцето ти — заяви лейди Гленкора. — Точно от това имаш нужда.
Казвайки това, тя нямаше представа какво се случваше в сърцето на нейната приятелка и дори да знаеше, едва ли бе способна да го разбере. Въпреки цялата врява и всички сълзи, които бе изплакала и продължаваше да рони за своя обречен възлюбен, лейди Гленкора никога не бе обичала Бурго Фицджералд така, както Алис Вавасор бе обичала господин Грей. Но нейният характер бе различен от този на Алис. За нея любовта бе поезия, подправена с удоволствие, щипка себеотрицание и дори малко преклонение, но в нея несъмнено имаше дяволитост и може би дори непорочност. Лейди Гленкора знаеше, че Бурго Фицджералд бе нехранимайко, но този факт я караше да го обича още повече. Презираше съпруга си заради това, че нямаше пороци. Ако й бяха позволили, щеше да даде всичко, което притежаваше на този свят, на Бурго, без изобщо да мисли за себе си. Щеше да го удави в богатството си. Щеше да му прости всички грехове и може би щеше да успее да го вкара в правия път, ограничавайки неговото разсипничество и безразсъдство. Но правейки тези неща, тя нямаше да разсъждава логично. Нямаше да мисли нито за своето, нито за неговото добро. И сега, след като се бе омъжила, тя пак не разсъждаваше логично и не мислеше нито за себе си, нито за своя съпруг. Беше готова да се жертва за него, ако се наложеше. Смяташе, че не е достойна да му бъде жена и щеше веднага да се съгласи, ако той поискаше да се разведе с нея или дори да я премахне по друг начин, ако английските закони позволяваха това. Но никога не мислеше за това как поведението й се отразява върху неговото благоденствие.