— Всички са еднакво големи — каза кочияшът.
— Тогава карайте към къщата на госпожа Джоунс — отвърна госпожа Гринаул. — Но ми бе казано, че тя е най-голямата на улицата.
— Познавам къщата на госпожа Джоунс много добре — рече кочияшът и потеглиха.
Къщата на госпожа Джоунс беше красива и удобна, но се опасявам, че удовлетворението на госпожа Гринаул бе помрачено от разочарованието й, когато откри, че не бе осезаемо по-голяма от останалите къщи на улицата. Отношението й към този и други подобни въпроси щеше да развесели Кейт, ако тя бе просто наблюдател, а не част от антуража на леля си. Госпожа Гринаул беше свободомислеща жена с благ характер и в никакъв случай не можеше да бъде наречена себична, но бе твърдо решена да оползотвори всичко, което съдбата й бе отредила и да демонстрира на света, че притежава четиресет хиляди лири. И правейки това, тя не бе тормозена от чувство на престорен срам. Никога не се колебаеше относно изискванията си поради свенливост. Настояваше да получи всички удобства, които Ярмът можеше да й предложи и се стараеше всички около нея да разберат това. Към тези неща трябва да добавим огромната й скръб по покойния й съпруг.
— Скъпият Гринаул! Сладкото ми агънце! О, Кейт, само ако го бе познавала!
Когато каза това, тя седеше в най-добрата всекидневна на госпожа Джоунс, чакайки да бъде обявена вечерята. Бе наела както всекидневна, така и трапезария, тъй като „не виждам защо хората трябва да пестят, когато отиват на море. Не и когато имат възможността да си осигурят всички възможни удобства.“
— О, Кейт, иска ми се да го бе познавала!
— И на мен — отвърна Кейт, съвсем неискрено. — За съжаление, бях в чужбина, когато посетихте Вавасор Хол.
— А, да. Но трябваше да го видиш у дома. Гринаул беше най-добър край домашното огнище. Бях щастлива жена, Кейт, докато беше жив.
И Кейт с изненада видя, че по бузите на леля й се стичаха истински сълзи — по две от всяка страна. Но техният път почти веднага бе спрян от красива кърпичка, изработена от фин батист.
— Вечерята е готова, мадам — рече Жанет от прага.
— Жанет, заръчах ти да казваш „вечерята е сервирана“.
— Вечерята е сервирана тогава — отвърна Жанет с гневен тон.
— Хайде, Кейт — каза госпожа Гринаул. — Аз нямам апетит, но това не означава, че ти не можеш да се храниш. Писах на госпожа Джоунс с изричната молба да има момици. Надявам се, че си е наела добър готвач. Самата аз ям малко, но обичам да сядам на красива трапеза.
Следващият ден бе неделя и госпожа Гринаул отиде на църква в пълното великолепие на своето вдовство. След вечерята от момици, прислужницата бе извадила всички траурни дрехи на госпожа Гринаул пред сащисания поглед на Кейт. Това бе очарованието на тази жена: тя не изпитваше никакъв срам от нищо, което правеше. Вдовицата й бе показала траурните си одежди, възхвалявайки изработката на всяка дреха, твърдостта на крепа, деликатността на батиста и красотата на воланите, рецитирайки цената на всяко нещо до последния шилинг, но същевременно посочвайки, че парите не са били от никакво значение за нея, докато ги е купувала. Бе направила всичко това с гордостта на млада булка, показваща своя чеиз на най-добрата си приятелка. През това време Жанет бе стояла наблизо, подавайки дреха след дреха. От време на време госпожа Гринаул бе прекъсвала представлението, за да си почине и да каже някоя блага дума за своя възлюбен съпруг. В един момент госпожа Джоунс бе влязла в стаята, но вдовицата изобщо не се бе смутила от присъствието на този непознат човек.
— Да почива в мир! — бе казала най-накрая, внимателно сгъвайки една огромна пелерина от креп.
Госпожа Джоунс не бе чула правилно и бе решила, че наемателката й се обръща директно към своя покоен лорд.
— Завещал й е голямо богатство, предполагам — рече госпожа Джоунс на Жанет.
— И още как, мадам. Надвишава сто хиляди лири!
— Не думай!
— Лири стерлинги, мадам! Поне доколкото знам.
— Защо няма карета тогава?
— Има, разбира се, но една дама не може да отиде на море с карета, когато току-що е погребала съпруга си. Какво биха казали хората, ако я видят в собствена карета? Проблемът не е в това, че не може да си я позволи, госпожо Джоунс. И като говорим за карети, трябва да осигурите кабриолет за утрешната служба. Господарката нареди кочияшът да бъде облечен с ливрея и ръкавици.
Мъжът с ливреята и ръкавиците бе осигурен и посещението на госпожа Гринаул в църквата предизвика истинска сензация. В действията й имаше съобразителност, която доказваше, че не бе обикновена жена. Тя умееше да предвижда всяка евентуалност и бе готова за всеки спешен случай, който можеше да възникне. Друг човек не би си запазил място в църквата и не би изглеждал като у дома си в Ярмът едва няколко дни след пристигането си. Но госпожа Гринаул бе постигнала всичко това. Крачеше по пътеката между редовете с такова самообладание, сякаш църквата е била построена от предците й. Църковната разпоредителка безцеремонно изостави трите възрастни дами, които настаняваше, за да заведе госпожа Гринаул до мястото й. Когато седна, тя незабавно се превърна в център на внимание. Кейт Вавасор веднага осъзна, че влизането им бе предизвикало всеобщо вълнение, за което тя нямаше никаква заслуга. За съжаление, трябва да посоча, че това чувство не изчезна до края на службата. Колко дами на четиресет ходят на църква, без да привличат абсолютно никакво внимание! Но едва ли ще бъде прекалено да се каже, че всички присъстващи в църквата погледнаха поне веднъж към госпожа Гринаул. Съмнявам се, че присъстваше и една омъжена дама, която, излизайки навън, не се обърна към съпруга си, за да му прошепне нещо за вдовицата. По време на цялата двучасова служба властваше всеобщото, но несподелено убеждение, че тази сутрин се бе случило нещо забележително. Това убеждение се отрази върху четенето на помощника на енорийския свещеник, а самият свещеник, докато изнасяше своята проповед, не можеше да откъсне очи от прекрасното боне и красивия воал на вдовицата.