Седемдесета глава
В Люцерн
Склонен съм да мисля, че господин Палисър не се наслади много на тази част от пътуването. Когато пристигнаха в Люцерн, там нямаше човек, с когото той би могъл да си говори. Нямаше и какво да прави с времето си. Не се интересуваше от красиви гледки. Пред него се бе разкрила една от най-приказните гледки в Европа, но това не означаваше нищо за него. Ако бе дошъл в Люцерн в правилното време на годината за такова пътуване, след края на парламентарната сесия, когато всички членове се нуждаят от смяна на обстановката, може би щеше да се наслади на гледките, да разгледа града и да отмине, знаейки, че за него е добре да бъде там в този момент. Но той не бе почитател на планините и езерата и не бе влюбен в пирена — неща, които може би щяха да компенсират някой друг мъж, загубил онова, което бе загубил господин Палисър. Той можеше да мисли единствено за Камарата на общините, както и за онова величествено събрание на достойни мъже, наречено кабинет, за чиито срещи четеше всяка седмица във вестниците. Там споменаваха имената на герои, към които Съдбата се бе отнесла много по-благосклонно, отколкото към него. И той им завиждаше.
Господин Палисър започна да си прави самотни разходки из града, минавайки по мостове и вървейки покрай реката, като през цялото време репетираше онези речи, които в този момент щеше да произнася пред членовете на препълнената Камара, ако жена му не бе съсипала всичките му надежди. Приписваше си бляскави успехи, които едва ли щеше да завоюва, ако бе останал в Лондон, като в същото време предсказваше пълен и необратим крах на политическата си кариера в резултат на отсъствието си. Истината бе, че нямаше причина да се отчайва. Съвсем наскоро бе навършил трийсет години и ако можеше да прецени собствения си случай със същата безпристрастност, с която би преценил нечий друг, той щеше да заключи, че това кратко отсъствие най-вероятно щеше да увеличи стойността му в очите на хората, а не да я намали. Но личното му негодувание бе твърде голямо, за да му позволи подобни рационални разсъждения. Затова стана мрачен и раздразнителен и въпреки че не изричаше нищо, което би могло да бъде възприето като упрек срещу жена му и никога не намекваше, че тя го бе лишила от славното му бъдеще, държанието му бе такова, че лейди Гленкора не можеше да не заключи, че тя бе причината за нещастието му.
Самата лейди Гленкора обичаше планините и езерата, но нейната любов се нуждаеше от компания и най-вече от присъствието на студено пилешко, пайове за пикник и летящи тапи от шампанско. Когато минаха швейцарската граница, тя много се въодушеви и веднага обяви намерението си да покори всички върхове и да мине през всички проходи. Дори се помъчи да накара съпруга си да й обещае, че ще изкачат Монблан заедно. Струва ми се, че щеше да продължи в същия дух и щеше да постигне своето, ако интересите на господин Палисър съвпадаха с нейните. Но те не съвпадаха и лейди Гленкора бързо загуби своя ентусиазъм. Когато пристигнаха в Люцерн, тя вече бе обявила, че планините я отегчават и почти е намразила езерото, защото винаги се измокряла до кости, когато плавала в малка лодка, и й ставало лошо, когато плавала в голяма. В Люцерн не се запознаха с никого, тъй като господин Палисър не се сприятеляваше лесно. Дори не вечеряха в ресторанти, въпреки желанието на лейди Гленкора да го правят. Но господин Палисър не обичаше да се храни в ресторанти и жена му, разбира се, трябваше да отстъпи.
Имаше и брачни епизоди, които не бяха особено приятни за трети човек. Не се караха, но лейди Гленкора имаше навика да произнася малки речи, които нейният съпруг не одобряваше. Тя сякаш нарочно го дразнеше, продължавайки с малките си закачки, докато накрая господин Палисър съвсем се ядосаше, придобивайки изражението на човек, който е в пълна безизходица. Така че не бих могъл да кажа, че този първи период, прекаран в красивия швейцарски град, бе особено приятен за Алис.
Две седмици след тяхното пристигане, в града се появи човек, който направи живота им малко по-вълнуващ. Тримата имаха навика да вечерят в девет (ако лейди Гленкора успееше да се приготви дотогава), след което господин Палисър се отдаваше на четене до три часа. Тогава той излизаше на самотната си разходка, като преди това помагаше на двете дами да се качат в каретата, с която те обикаляха града в продължение на два часа.
— Как ненавиждам тази карета! — възкликна един ден лейди Гленкора. — Как ми се иска да катастрофира и да се разпадне на парчета. Сигурно швейцарците си мислят, че вечно ще бъдем разкарвани напред-назад с нея.