— Трябваше да оставя господин Палисър да ти съобщи пред прислугата. Наистина трябваше.
— Нямаше да има значение.
— Наистина ми се струва, че нямаше да има. Чудя се дали някога си изпитвала чувства към някого… към него, към онзи другия или към когото и да било. Може би единствено към братовчедка си Кейт. Казват, че тихите води са най-дълбоки, но понякога ми се струва, че твоите са прекалено дълбоки за мен. Предполагам, че вече мога да се качвам, след като нямаш какво да ми кажеш?
— Какво искаш да ти кажа? Разбира се, че знам защо е дошъл тук. Самият той ми каза, че ще дойде.
— И защо не сподели поне това с мен?
— Каза ми, че може да дойде, но реших да не споделям това с никого. Можеше да промени намерението си или да се случи нещо друго. Казах му да не идва и щеше да бъде много по-добре, ако не бе дошъл.
— Защо… защо би било по-добре?
— Защото идването му тук няма да помогне на никого.
— Няма да помогне на никого! Струва ми се невъзможно да не помогне на всички! Виж какво, Алис. Ако не се сдобриш с него до утре вечерта, ще те сметна за напълно безсърдечна. Ако бях на твое място, отдавна щях да съм се хвърлила в обятията му. Но сега ще те оставя да лежиш будна цяла нощ, както се изрази.
Тя излезе от стаята, но почти веднага се върна, за да й зададе още един въпрос.
— Какво да му каже Плантагенет утре? Поискал е разрешение да дойде да те види, разбира се.
— Може да дойде, ако иска. Не сме се карали и не бих отказала да се видя с него!
— Може ли да го покани да вечеря с нас?
— О, да.
— Значи можем да отидем на пикник с него и всичко останало, сякаш е най-обикновен човек. Ами… лека нощ. Просто не те разбирам, Алис, това е.
Съмнително е дали Алис разбираше самата себе си. Веднага след като нейната приятелка си тръгна, тя духна свещта и седна пред отворения прозорец, за да съзерцава отблясъците на луната във водата.
Дали в момента той бе там й мислеше за нея? Може би, както Гленкора се бе изразила, гледаше нагоре към прозорците на хотела и се опитваше да познае коя от стотиците трепкащи светлинки бе нейната. Ако това бе така, той не трябваше да я вижда, така че Алис дръпна завесите, но продължи да гледа към езерото. Жалко, че бе дошъл, въпреки че това я бе накарало да го обикне още повече. Жалко, че бе дошъл, защото идването му нямаше да доведе до нищо. Тя отново и отново се уверяваше в това, въпреки че нямаше представа защо бе толкова сигурна. Гленкора я бе нарекла сурова, но убеждението й по този въпрос не се дължеше на нейната суровост. Сега, след като бе останала сама, сърцето й преливаше от любов. Изпитваше чувства към господин Грей, но в същото време смяташе, че не бива да се омъжва за него. Въпреки че той все още я искаше за жена. Нямаше съмнение, че все още я искаше за жена, въпреки срамния начин, по който се бе отнесла с него. Защо иначе би я последвал в Швейцария? В този миг тя си спомни онова, което й бе казал в Челтнъм — че няма да приеме, че е загубена за него, докато не се омъжи за друг. Тогава защо да не се случи онова, което той искаше?
Тя си зададе този въпрос и не откри отговор. Въпреки това чувстваше, че не може да се омъжи за него. Нямаше право на подобно щастие след злините, които бе извършила. Бе постъпила по начин, който бе напълно безумен и който не можеше да извини. Сега нямаше право да приеме това щастие, сякаш бе награда за добро поведение. Истината бе, че Алис не разбираше причините, довели до това чувство: увереността, че не може да приеме любовта, която господин Грей й предлагаше. Тя не можеше да разчете собствените си мисли по този въпрос, но причините бяха изложени в горните редове и това бе правилният анализ на нейните чувства. Ако просто бе отказала да се омъжи за него, след като вече бе обещала… ако просто бе променила решението си… тя може би щеше да събере достатъчно смелост, за да го помоли за прошка. Но бе направила нещо много по-чудовищно! Бе се сгодила за друг мъж. Бе разтрогнала годежа си с господин Грей и се бе сгодила за друг! Какво ли си мислеше той за нея? Какво ли подозираше?
Алис си спомни разговорите, които бе провела с братовчед си, след като му бе писала, че приема предложението му. Когато той бе дошъл да я види на улица „Кралица Ан“, тя не бе показала по никакъв начин, че го обича. Двамата не се бяха прегърнали. Не му бе позволила да я целуне. Въпреки това господин Грей никога не биваше да научава за характера на безумния й годеж с братовчед й Джордж.